Поражението на дерините

Дънкан подсвирна тихичко на себе си и отиде до масичката, без да откъсва поглед от кълбото. Той се протегна да го пипне, но после размисли и само го загледа с възхищение. Морган се усмихна и застава до братовчед си, като се облегна на гърба на един от столовете.

— Харесва ли ти? — попита той. Въпросът бе само риторичен, защото Дънкан очевидно бе омаян от кълбото.

— Чудесно е — прошепна Дънкан с благоговение в гласа, като майстор, видял особено красиво оръдие на своя занаят. — Къде си намерил такъв огромен — това не е ли кристал от ширал?

Морган кимна.

— Точно така. Хортът на Орсъл ми го достави преди няколко месеца, при това за чудовищна цена. Хайде, пипни го, ако искаш.

Дънкан седна в по-близкия стол, а забравените дисаги, преметнати през ръката му, се удариха в масата. Той ги погледна учудено, сякаш сега си спомняше за тях, и красивото му лице стана напрегнато и внимателно. Вдигна торбите върху масата и започна да говори, но Морган поклати глава.

— Не забравяй кристала — подкани го той, забелязвайки тревогата на Дънкан. — Не зная какво имаш в торбите, та го смяташ за толкова важно, но каквото и да е, може да изчака.

Дънкан прехапа устни и хвърли продължителен поглед към Морган, после кимна в знак на съгласие и отпусна дисагите на пода. Пое дълбоко дъх и за миг събра длани в едно, след което въздъхна и се пресегна напред, за да обгърне кристала с двете си ръце. Постепенно се отпускаше, а кристалът започна да свети.

— Прекрасен е — промълви Дънкан, забравил тревогите си, после свали ръце по-надолу, за да вижда по-добре кристала.

— С такъв голям кристал мисля, че ще мога да извикам образи почти без усилие.

Той се съсредоточи отново и се вгледа навътре в кристала, чието излъчване се засили. Кълбото загуби матовия си цвят и стана прозрачно кехлибарено, като за миг се замъгли, сякаш отвътре някой бе дъхнал върху него. След това в мъглата започна да се оформя някакъв образ, който постепенно се задържа и прие човешки очертания. Беше висок мъж със сребриста коса, облечен в одежди на архиепископ и митра, размахващ тежък украсен със скъпоценности църковен жезъл. Човекът бе много разгневен.

„Лорис!“ — помисли си Морган и се наведе напред, за да разгледа образа. Какво, по дяволите, иска още този човек? Каквото и да е, сигурно той е ядосал Дънкан.

Дънкан се отдръпна, сякаш кристалът внезапно бе станал нетърпимо горещ, а чертите му за миг се изкривиха от отвращение. Когато ръцете му се отдалечиха от кълбото, образът изчезна и то отново стана прозрачно. Дънкан отри ръце в расото си, сякаш избърсваше нещо отвратително, после със сила на волята се отпусна и кръстоса чинно ръце върху масата. Когато почна да говори, не вдигаше поглед от ръцете си.

— Предполагам разбираш, че посещението ми не е само от любезност — промълви той с горчивина в гласа. — Не успях да го скрия дори от шираловия кристал.

Морган кимна разбиращо.

— Почувствах го още когато слезе от коня — той се загледа в печата с грифона на десния си показалец и го потърка разсеяно. — Искаш ли да ми кажеш какво се е случило?

Дънкан потръпна и въздъхна.

— Не е лесно да се каже, Аларик. Аз… мене ме отстраниха временно от църквата.

— Отстраниха? — Морган отпусна учудено глава. — И по каква причина?

Дънкан се засмя пресилено.

— Не можеш ли да се досетиш? Очевидно архиепископ Лорис е убедил Кориган, че моята роля в битката около коронацията е била по-голяма от тази на обикновен изповедник на Келсън. Това, за съжаление, е вярно. Те може би дори подозират, че аз съм наполовина дерини. Трябваше да ме призоват пред църковния съд, но един приятел разбра и ме предупреди навреме. Винаги сме се бояли, че това може да се случи.

Морган въздъхна и сведе очи.

— Съжалявам, Дънкан. Разбирам какво означава службата на църквата за тебе. Просто не зная какво да кажа.

Дънкан се усмихна слабо.

— По-лошо е, отколкото предполагаш, приятелю. Честно казано, ако беше само отстраняването, едва ли щях да се тревожа толкова. Разбрал съм, че колкото повече действам като дерини, толкова по-незначителен ми се струва обетът към църквата. — Той се присегна към дисагите, закачени на стола му, и измъкна сгънат лист пергамент, който положи на масата помежду им.

— Това е препис на писмо, пътуващо сега към твоя епископ Ралф Толивър. Един приятел, който работи като чиновник в канцеларията на Кориган, рискува много, за да ми го достави. Същността на писмото е, че Лорис и Кориган искат от Толивър да те отлъчи от църквата, ако не се откажеш от могъществото си и „не започнеш живот на разкаяние“. Мисля, че това са думите на архиепископ Кориган.

— Аз ли да се разкая? — Морган се изсмя подигравателно, а на лицето му се появи неочаквана гримаса. — Те сигурно се шегуват. — Той притегли писмото по масата и го взе, но Дънкан задържа ръката му.

— Още не съм свършил, Аларик — каза той тихичко, без да сваля очи от Морган. — Ако ти не се разкаеш и не се подчиниш на заповедите им, те не само ще те отлъчат, а ще отстранят от църквата целия Коруин.

— Възбрана!

Дънкан кимна и пусна ръката на Морган.