Поражението на дерините

Морган премести факлата по-близо до мозайката и се загледа в лицето, опитвайки се да съзре по-дребните подробности върху грубата структура на портрета. Очите на светеца го наблюдаваха — светли очи, поставени над твърда, решителна челюст. Останалото бе скрито от монашеската качулка на главата, но Морган беше сигурен, че косите под качулката ще да са били светли. Не му бе ясно защо е така сигурен. Може би в резултат от виденията, които беше получавал.

Той се чудеше дали виденията някога ще се появят отново, когато усети трепет на очакване да се спуска по гърба му, а в главата му проблесна мисълта — можеше ли наистина това да е бил свети Камбър?

Морган отпусна факлата и направи крачка назад, без да откъсва поглед от портрета. Не можеше да твърди, че не е вярващ, но мисълта за божествена или полубожествена намеса на негова страна го тревожеше. Не му харесваше представата, че небесата го наблюдават така отблизо.

Но ако не е свети Камбър, то кой ли е бил? Някой друг дерини? Човек не можеше да направи нещата, които правеше това същество. А пък ако е дерини, защо не го беше казал? Сигурно разбираше, че Морган мисли за тези събития. И му помагаше, но защо беше тази тайна? Може би наистина беше свети Камбър.

При тази мисъл той потръпна и се прекръсти несъзнателно. После отново се върна към реалността. Размислите му не водеха доникъде. Трябваше да се овладее.

Внезапно до него достигна шум от другия край на градината, а после стъпки на човек, тичащ през градината към пещерата.

— Морган, къде си?

Беше гласът на Дери. Морган тръгна към изхода, пъхна факлата в скобата на стената, а после се показа навън. Дери го забеляза, зави и продължи да тича през безжизнената градина към херцога.

— Милорд! — извика Дери с лице, светнало от възбуда. — Елате в двора да видите кой е дошъл!

— Нали „Рафалия“ още не е пристигнала в пристанището? — извика Морган и се запъти към младия мъж.

— Не, сър — засмя се Дери и поклати глава. — Вие сам трябва да видите, хайде!

Заинтригуван, Морган тръгна през градината, настигна Дери и закрачи редом с него, гледайки го въпросително. Лицето на лорда сияеше, а това означаваше присъствие на добър кон, на хубава жена или на…

— Дънкан! — Морган довърши мисълта си на глас, прекрачи портичката и видя братовчед си в двора.

Дънкан слизаше уморено от грамаден опръскан с кал сив боен кон. Черният му плащ беше навлажнен и обрулен от вятъра, а краят на расото му за яздене бе скъсан и изцапан. Около него слизаха от конете десетина души охрана, облечени в кралските алени униформи на Келсън. Морган разпозна оръженосеца на самия Келсън, младия Ричард Фицуилям, който държеше юздата на сивия кон, докато Дънкан слезе от него.

— Дънкан, стари разбойнико! — възкликна Морган, пристъпвайки към госта по мокрия калдъръм на двора. — Какво, по дяволите, търсиш в Коруод?

— Идвам ти на гости — отвърна Дънкан, а сините му очи замигаха от удоволствие, когато прегърна приближилия се Морган. — В Ретмут ми омръзна, затова реших да дойда и да поглезя любимия си братовчед. Честно казано, архиепископът се отърва от мене с най-голямо удоволствие.

— Добре, че не може да те види сега — Морган се ухили до ушите, а Дънкан смъкна чифт дисаги от гърба на сивия кон и ги прехвърли небрежно през ръка. — Само се погледни — покрит с кал и смърдящ на кон. Хайде ела да те изчистим. Дери, имай грижата за охраната на Дънкан. А после се опитай да накараш моите помощници да му приготвят банята.

— Веднага, милорд — отвърна Дери с усмивка и лек поклон, пристъпвайки към ездачите. — И добре дошли в Коруод, отец Дънкан.

— Благодаря ти, Дери.

Дери отиде при охраната и започна да се разпорежда, а Морган и Дънкан се изкачиха бързо по стълбите и влязоха в голямата зала, където се подготвяше предстоящия банкет и цареше трескава дейност. Десетки слуги и работници сглобяваха тежки дървени маси и пейки и закачваха по стените скъпи гоблени, които преди това бяха свалени за почистване специално за случая. Кухненски помощници се въртяха из залата, премитайки огнищата и подготвяйки шишовете за печене на месата. Група пажове старателно бършеха украсените дървени столове до високата маса.

Лорд Робърт ръководеше отблизо цялата операция. След като работниците привършиха монтирането на масите, той изпрати момичета от кухнята да лъснат с мазнина големите старинни мелхиорови свещници, така че да изпъкне патината им, а после надзираваше подреждането им на масите заедно със сервизите от съкровищницата на херцога. От дясната му страна лорд Хамилтън, управителят на замъка Коруод, организираше разместването на музикантите за вечерния концерт. В момента той разгорещено спореше с главния певец за вечерта, прочутия и обичан от всички трубадур Гуидиън.