Поражението на дерините

Спа неспокойно, което за него бе учудващо, защото обикновено заспиваше и се събуждаше по желание. Но миналата нощ го преследваха кошмари — ясни, страховити сцени, накарали го да се събуди облян в студена пот.

Насън бе видял Келсън, напрегнато слушащ някакъв човек, застанал с гръб, и Дънкан, чието лице, обикновено спокойно, беше мрачно, загрижено и ядосано, а това беше твърде необичайно за неговия братовчед свещеник. Наред с това и неясният, покрит с качулка лик, който от миналата есен за него бе свързан с легендите — Камбър от Кулди, изменникът светец — пазител на магията на дерините.

Морган се огледа и видя, че се намира пред Часовата пещера — мрачна издълбана ниша, която повече от триста години бе лично убежище и място за размисъл на херцозите Коруин. Градинарите и тука бяха поработили, изгаряйки листата, изметени от входа на пещерата. Макар че във входа имаше още боклуци, Морган импулсивно дръпна скърцащата желязна порта. Взе запалена факла от скобата върху стената пред входа, разбута с крак боклуците, натрупани през зимата, и влезе в хладната вътрешност.

Отвътре Часовата пещера не беше голяма. Отвън хълмът се издигаше едва на пет-шест метра над равнището на градината, а горната му част бе оформена като скалист каменен алпинеум сред градинските пътеки. През пролетта и лятото върху него се раззеленяваха малки дръвчета и храсти, които цъфтяха във всички възможни цветове. От едната страна капеше водата на малък изкуствен водопад.

Но вътре всичко беше оформено така, че да прилича на природна пещера с неравни, груби и влажни стени. Морган се озова във вътрешната зала и усети близостта на ниския таван, извит в дъга над него. Лъч от слаба дневна светлина проникваше през високия защитен от железни пръти и мрежа прозорец в противоположната стена на залата. Светлината падаше върху груб саркофаг от черен мрамор, заемащ по-голямата част от този ъгъл на стаята — гроба на Доминик, първия херцог на Коруин. Срещу гроба, в центъра на залата, имаше издялан от камък стол. Върху саркофага стоеше светилник с угарка от свещ, но металът бе потъмнял от дългото зимно бездействие, а угарката беше изгризана от мишките и почерняла.

Но днес Морган не беше дошъл в пещерата, за да изрази почитта си към древния си прародител. Интересуваше го другата част на залата — страничните стени на пещерата, огладени и измазани, а после покрити с мозаични портрети на онези, за които се предполагаше, че са направили особени благодеяния на рода Коруин.

Морган огледа набързо образите на Светата Троица, на Архангел Михаил, убиващ дракона на тъмнината, на Свети Рафаел лечителя, на Свети Георги с неговия дракон. Имаше и други, но Морган се интересуваше само от един. Обръщайки се наляво, той направи три стъпки, крито го заведоха до отсрещната стена на залата, а после вдигна факлата си нагоре към портрета на… Камбър от Кулди, господаря дерини на Кулди, Защитника човешки.

Морган никога не бе разбрал причината на своя необясним интерес към лицето на портрета. Фактически той бе осъзнал истинското значение на Камбър миналата есен, когато заедно с Дънкан воюваха, за да задържат Келсън на трона.

Тогава той бе получил „видения“. В началото имаше само бързо изчезващо впечатление за присъствието му, опияняващо чувство, че допълнителни ръце и сили помагат на неговите. После видя лицето му или поне така си мислеше. И то се появяваше винаги при събитие във връзка с легендарния светец дерини.

Свети Камбър, Камбър от Кулди. Име, кънтящо в аналите на историята на дерините. Камбър, който бе открил по време на мрачните дни на Междуцарствието, че страхотното могъщество на дерините понякога може да се предава и на хората. Камбър, който бе променил хода на историята по посока на Реставрацията и който бе върнал властта в ръцете на старите управници на людете.

За това го бяха канонизирали. Благодарните хора не намираха достатъчно голяма награда за човека, сложил край на омразната диктатура на дерините. Но човешката памет е къса. С течение на времето синовете човешки забравиха, че от ръцете на дерините бе дошло и спасението им, а не само страданието. Жестокостите, залели Единадесетте кралства по онова време, бяха такива, че повечето хора искаха да ги забравят. Хиляди невинни дерини загинаха под меча или по още по-чудовищни начини, в така нареченото възмездие за делата на бащите си. Когато всичко свърши, бяха останали само шепа живи — повечето се бяха скрили, а единици бяха спасени от незначителната протекция на мизерен брой могъщи човешки господари, които още помнеха историята. Няма нужда да се споменава, че сред първите жертви беше и титлата на светец, дадена на Камбър.

Камбър от Кулди, Защитникът човешки. Камбър от Кулди, покровителят на магията на дерините. Камбър от Кулди, чийто портрет разглеждаше с нетърпеливо любопитство един потомък на същата онази раса магьосници, опитвайки се да разкрие необяснимата връзка, която сякаш се бе създала между него и отдавна починалия владетел на дерините.