Поражението на дерините

Когато Морган и Дънкан приближиха групата, нисичкият певец, наконтен като паун в оранжевия си жакет с дълги ръкави и опънато по бедрата трико, почти танцуваше от гняв. Черните му очи искряха сърдито, той тропна с крак и възмутен почти обърна гръб на Хамилтън. Морган го повика с пръст, а трубадурът хвърли последен високомерен и презрителен поглед към Хамилтън, преди да се насочи към господаря на дома и да му се поклони набързо.

— Ваша светлост, не мога да работя повече с този човек! Той е арогантен, груб, и няма никакво артистично чувство!

Морган се опита да прикрие усмивката си.

— Дънкан, имам съмнителната чест да ти представя маестро Гуидиън ап Пленит, последното и особено знаменито допълнение към моя двор. Бих могъл да добавя, че той изпълнява най-хубавите народни песни в Единадесетте кралства, особено ако не се кара със служителите ми. Гуидиън, това е монсиньор Дънкан Маклейн, мой братовчед по бащина линия.

— Добре дошли в Коруод, монсиньор — промърмори Гуидиън за приличие, без да обръща внимание на скрития упрек на Морган. — Негова светлост ми е говорил за вас често и с добро чувство. Вярвам, че престоят ви тук ще е приятен.

— Благодаря ви — отвърна Дънкан и също се поклони. — И у нас в Ретмут се носи славата ви на най-добър трубадур след незабравимия лорд Луълин. Надявам се, че ще намерите възможност да потвърдите тази репутация, преди да се завърна в Ретмут.

— Гуидиън ще свири още тази вечер, ако му позволят да подреди музикантите, както намира за добре, монсиньор — поклони се наново трубадурът. Той погледна към Морган. — Но ако лорд Хамилтън продължава злобното си преследване, боя се, че ще получа ужасно главоболие. Това, естествено, ще направи изпълнението ми невъзможно.

Той се изпъчи високомерно и скръсти ръце върху гърдите си с театрален жест за окончателно решение, а после се загледа в тавана с добре репетирано безразличие. Морган положи огромни усилия, за да не се разсмее.

— Добре — каза херцогът и се изкашля, за да прикрие усмивката си. — Кажи на Хамилтън, че съм поръчал да подредиш всичко, както намериш за добре. Но стига с тези караници. Нали ти е ясно?

— Разбира се, ваша светлост.

С небрежен поклон трубадурът се обърна кръгом и тръгна през залата към мястото, където работеше преди, все така със скръстени ръце. Когато се приближи до лорда, Хамилтън погледна към Морган сякаш търсеше подкрепа, но Морган само поклати глава и посочи към Гуидиън с глава. С въздишка, която сякаш се чу из цялата зала, Хамилтън кимна в знак на съгласие и се измъкна през съседната врата. Гуидиън пое работата там, където Хамилтън я бе оставил, променяйки изцяло местата на музикантите и движейки се наперено като петел.

— Винаги ли е така темпераментен? — попита Дънкан малко объркан. Когато заедно с Морган продължи пътя си през залата и после нагоре по тесните стълбища.

— Съвсем не, обикновено е по-лошо.

Те стигнаха върха на стълбата и Морган отвори тежката врата. Няколко стъпки по-нататък имаше още една врата от плътно орехово дърво, инкрустирана с емайлов грифон на рода Коруин. Морган докосна окото на звяра с херцогския си печат и вратата безшумно се отвори. Зад нея се намираше частният кабинет на Морган, неговата магическа стая, неговата светая светих.

Стаята бе кръгла, с диаметър около десет метра, разположена на върха на най-високата кула в херцогския замък. Стените бяха иззидани с големи камъни, прорязани само от седем тесни стъклени зелени прозореца, издигащи се от равнището на човешки ръст до тавана. Вечерно време, когато свещите в кръглата стая светеха до късно, кулата се виждаше от километри разстояние, а седемте й зелени прозореца блестяха като фарове в нощното небе.

До стената, вдясно от входа, имаше широка камина с издигнато огнище, което се простираше на два-три метра в двете посоки. Върху рамката на камината имаше различни предмети, над нея висеше копринен флаг със същия грифон, който украсяваше и вратата. Стената срещу вратата бе покрита с гоблен, изобразяващ карта на Единадесетте кралства, под него имаше широка етажерка, затрупана с книги. Вляво от етажерката бе разположена огромна маса и стол, украсен с дърворезба, а още по-нататък се виждаше широко легло, покрито с черна кожа. Вляво от входната врата, както и очакваше Дънкан, се намираше малък преносим олтар с прост молитвен £тол от тъмно дърво пред него.

Дънкан имаше нужда само от един миг, за да разгледа тези неща. Вниманието му бе привлечено почти веднага от центъра на стаята, който бе потопен в изумруденозелено сияние от високия кръгъл прозорец на тавана. Под него бе поставена малка масичка, дълга може би около метър, заградена от два удобни стола със зелени кожени възглавници. В средата на масичката бе поставено малко прозрачно кълбо с кехлибарен цвят, с диаметър около десет сантиметра, подпряно върху обърнатата нагоре лапа на златен грифон — символът на Коруин.