Поражението на дерините

— Можеш да приемеш думите ми за предупреждение, Дънкан, а не за заплаха от моя страна, защото наистина не те плаша, а мисля доброто ти. В седмиците, които предстоят, твоите вълшебни сили ще бъдат поставени на сериозно изпитание. Все по-настойчиво ще бъдеш призоваван да ги използваш открито, така че или да приемеш твоите права по рождение и да започнеш борба, какъвто е дългът ти, или пък да се откажеш завинаги от тях. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не съвсем — прошепна Дънкан с присвити очи. — Преди всичко аз съм свещеник. Забранено ми е да прибягвам към окултните методи.

— Наистина ли? — запита тихо монахът.

— Естествено, че ми е забранено да практикувам магията. — Не, имам предвид дали наистина си свещеник?

Дънкан усети как бузите му пламват и отклони поглед.

— Според ритуала, чрез който бях ръкоположен, аз съм свещеник завинаги при…

— „При ордена на Мелчизедек“ — процитира човекът. — Аз зная какво казва писанието. Но наистина ли си свещеник? Какво стана преди два дена?

Дънкан го погледна сърдито.

— Просто временно съм отстранен. Не са ми отнели сана, нито пък са ме отлъчвали от църквата.

— Въпреки това самият ти каза, че отстраняването фактически не те тревожи, че колкото повече използваш вълшебните си сили, толкова по-малко значение има обета ти към църквата.

Дънкан бе поразен. Той неволно се приближи до човека, а конят му поклати тревожно глава.

— Откъде знаете това?

Странникът се засмя тихо, после се пресегна и хвана юздите на коня, за да го отдалечи от обутите си в сандали нозе.

— Аз зная много работи.

— Но ние бяхме сами — промълви Дънкан като на себе си. — Мога да се обзаложа на живота си. Кой сте вие?

— Вълшебните сили на дерините съвсем не са греховни, синко — каза непознатият, без да повишава глас. Той пусна ръката му и тръгна бавно по пътя. Дънкан поклати глава смутено и поведе коня си редом с него, напрягайки се да чуе думите му.

— … нито пък винаги носят добро. Доброто и злото са в душата и разума на този, който използва тези сили. Само греховният разум може да опорочи способностите си за греховни цели. — Непознатият се обърна, хвърли мимоходом бърз поглед към Дънкан и продължи.

— Следях как използваше вълшебните си сили досега, Дънкан, и смятам, че винаги проявяваше благоразумие. Не трябва да се терзаеш дали мотивите ти са правилни. Ясна ми е и вътрешната борба, която си водил, дали изобщо да ги използваш.

— Все пак…

— Стига толкова — прекъсна го непознатият и вдигна предупредително ръка. — Сега трябва да те оставя. Само те моля да продължиш да претегляш мотивите си по въпроса, за който споменах. Съвсем вероятно е да си призван по друг начин, а не както предполагаш. Помисли за това и нека Просветлението бъде с теб!

Човекът изчезна, а Дънкан се спря объркан.

Изчезна! Без следа!

Той огледа земята до себе си, където непознатият бе стъпвал, но по нея нямаше следи. Въпреки настъпилия мрак, той виждаше собствените си стъпки назад по пътя, откъдето бяха дошли с непознатия, а следите от конските копита личаха ясно върху влажната пръст на пътя.

Но непознатият не бе оставил никакви следи. Дали пък всичко не беше само въображение? Не!

Случилото се беше твърде истинско, твърде заплашително, за да е само плод на въображението му. Сега разбираше какво вероятно е изпитвал Аларик, когато е получавал виденията си. Това чувство за нереалност, но и увереността, че се е докоснал до някого или до нещо. Да, току-що преживяното от Дънкан бе също така реално, както беше блестящото видение, придържащо короната на Гуинид, което той и всички, в чиито жили течеше кръв на дерини, бяха забелязали по време на коронацията на Келсън. Връщайки се към онзи момент, сега му се струваше, че може би лицето е било едно и също. А ако е така…

Дънкан потръпна и отново се загърна плътно с наметалото, а после се качи на коня и заби шпори в корема му. На този безлюден път нямаше да намери отговор. Трябваше да разкаже на Аларик за случката. Виденията на братовчед му се появяваха в съдбовни моменти, предхождащи дълбоки кризи. Сега Дънкан се надяваше, че случилото се не е предвестник на нещо лошо.

До замъка Корът оставаха три мили, които му се сториха като тридесет.

В замъка Корът празненствата бяха започнали при залез-слънце. С настъпване на тъмнината богато облечените лордове и дами бяха почнали да изпълват дворцовата зала с багри и звуци, в очакване на самия херцог. Лорд Робърт, верен на думата си, бе успял да превърне обикновено мрачната зала в оазис на светлини и веселие, място за отдих от влагата и тъмнината на безлунната нощ.