Поражението на дерините

Трябваше да играе ролята на любезен домакин, да се примири със скуката на официалната вечеря, докато вътрешно изгаряше от нетърпение и догадки какво се бе случило с Дънкан.

Когато Дънкан най-сетне се прибра в Корът, отдавна се беше стъмнило. През последните две мили конят му окуця, и той беше принуден да слезе и да върви пеша, едва сдържайки почти непреодолимото си желание да принуди животното да продължи с нормална стъпка, въпреки болките. Но се въздържа. Каквато и да беше ползата от по-ранното пристигане, надали си струваше да унищожи един от най-добрите коне на Аларик. Пък и не бе в характера му да измъчва нарочно едно живо същество.

Така че когато той и животното с куцане най-сетне се дотътриха до двора на двореца, го намериха съвсем опустял. Стражите на портите го пуснаха без въпроси, защото ги бяха предупредили, че чакат завръщането му, но в двора нямаше никой, за да поеме коня. По покана на херцога оръженосците и пажовете, които обикновено обслужваха конюшните, се бяха промъкнали в края на залата, за да чуят пеенето на Гуидиън. Най-сетне Дънкан намери на кого да остави коня, пресече двора и стигна до входа на голямата зала.

Вечерята бе свършила, както скоро разбра, а когато минаваше между слугите, скупчени на входа в залата, успя да види, че е започнала забавата. Гуидиън пееше, нежно прегърнал лютнята, разположен на второто стъпало на издигнатия подиум в далечния край на залата. Дънкан спря и се заслуша в песента. Очевидно трубадурът заслужаваше репутацията, на която се радваше във всички Единадесет кралства.

Мелодията бе бавна и отмерена, родена в планинския район на Картмур на запад, в земята, където певецът бе прекарал младостта си. Тя беше изпълнена с особените ритми и миньорни модулации, характерни за музиката на планинците.

Бистрият тенор на Гуидиън се лееше над утихналата зала, разказвайки горчиво-сладката история на Метюрин и Дъвъгайл, легендарните влюбени, загинали по време на Междуцарствието от ръцете на жестокия лорд Герент. Никой в залата не помръдваше, докато се лееше песента на трубадура.

Как да пея за блестящо утро,За деца невинни, неродени,С туй сърце, разкъсано от мъкаОт смъртта на моя господар.

Дънкан огледа залата и забеляза Морган, седнал на мястото си наляво от подиума, от който пееше Гуидиън. От лявата му страна седяха лорд Робърт и две красиви дами, които съзерцаваха любовно Морган, докато трубадурът пееше. Но мястото отдясно на Морган, откъм страната на Дънкан, бе празно. Дънкан предположи, че ще успее да се приближи незабелязано, ако внимава.

Но преди да направи опит да тръгне натам, Морган го забеляза и поклати глава, а после се изправи тихичко и се запъти към края на залата.

— Какво стана — прошепна той, притегляйки Дънкан зад една от колоните, а после се огледа, за да се убеди, че не ги подслушват.

— Въпросът с епископ Толивър мина доста добре — прошепна Дънкан. — Не че беше във възторг, но се съгласи да отложи отговора си до Лорис и Кориган, докато се ориентира в обстановката. Когато вземе решение, ще ни съобщи.

— Все пак това е по-добре от нищо. А как се държа изобщо? Смяташ ли, че ще е на наша страна?

Дънкан вдигна рамене.

— Ти познаваш Толивър. Неприятно му е от всичко, което е свързано с дерините, но така са всички тук. Засега ми се струва, че е с нас. Обаче има нещо друго.

— Какво?

— Мисля, че ще е добре да не говорим за това в залата — кимна Дънкан и се огледа многозначително. — На връщане имах интересна среща.

— Искаш да кажеш, такава като моите? — възкликна Морган с широко разтворени очи.

Дънкан кимна тържествено.

— Не може ли да се срещнем в стаята на кулата?

— Веднага, щом се измъкна — съгласи се Морган.

Дънкан се запъти към вратата, а Морган пое дълбоко дъх, за да се успокои, а после се върна тихичко на мястото си. Мислеше си след колко време ще може елегантно да се измъкне от залата.

В стаята на кулата Дънкан крачеше назад-напред пред камината, притискайки ръце към гърдите си, като се опитваше да успокои разклатените си нерви.

Сега му беше ясно, че е много по-объркан, отколкото му се беше струвало в началото, когато преди малко влезе в стаята, бе започнал неволно да трепери, спомняйки си за странника от пътя. Сякаш леден вятър бе духнал във врата му.

Когато треперенето отмина, той хвърли мокрото си наметало и коленичи върху молитвения стол пред малкия олтар. Опита се да се помоли, но за първи път това не помогна. Не успя да се съсредоточи върху думите, които искаше да изрече, и затова се отказа временно от тази неизпълнима задача.

Разбра, че и нервното ходене напред-назад не му помага. Спря пред камината и протегна ръка, но усети, че тя още трепери в закъсняла реакция на случилото се по-рано.

Защо?