Поражението на дерините

Ковани бронзови полилеи се спускаха от таваните, окъпани в пламъците на стотици високи свещи. Светлината искреше отразена от красивите кристални и сребърни чаши, хвърляше меки отблясъци по лъснатите мелхиорови и сребърни сервизи върху тъмните маси. Десетки пажове и оръженосци в изумруденозелени униформи сновяха край дългите маси и поставяха върху тях съдове с хляб и гарафи с отлежало вино от Фиена. Лорд Робърт бе заел място близо до челото на масата и разговаряше с две красиви дами, наблюдавайки внимателно кога ще се появи херцогът. Нежните звуци на лютня и флейта създаваха празничен фон за разговорите на гостите.

Докато гостите се събираха, довереният лекар на Морган магистър Рандолф минаваше небрежно от група на група благородници, кимайки за поздрав и спирайки се да размени няколко думи с онези, които познаваше. Задачата му тази вечер, както и в други подобни случаи, беше да разбере настроенията на поданиците на господаря му, за да докладва по-късно това, което му се струваше интересно. Докато обикаляше залата, до него достигаха откъслечни фрази от разговорите.

— Няма да ти дам и стотинка за наемник от Бреман — заявяваше внушителен лорд на съседа си, а очите му следяха стройната брюнетка в другия край на залата. — На тях не може да се разчита.

— А-какво мислиш за дамите от Бреман? — измърмори другият, ръгна събеседника си в ребрата и вдигна вежди. — На тях може ли да се вярва?

— Ех…

Двамата поклатиха глави многозначително и продължиха да наблюдават въпросната дама, без да забележат леката усмивка на магистър Рандолф, който отмина нататък.

— И точно това кралят, май че не разбира — заявяваше със светнало лице млад рицар, който май съвсем наскоро бе получил рицарско звание. — А всичко е много просто. Келсън знае какво ще предприеме Уенсит, когато започне размразяването. Защо просто не…

„Да, защо ли просто не го направи?“ — помисли си Рандолф с презрителна усмивка. Толкова е просто. Този младеж има отговор на всички въпроси.

— И не само това — заявяваше една прелестна червенокоса дама на приятелката си, — говореше се, че той се е задържал само, за да смени дрехите си, а после пак яхнал коня и заминал бог знае закъде. Надявам се да се върне за вечерята. Ти го познаваш, нали?

— Ех — въздъхна замечтано русокосата. — Разбира се, че го познавам. Колко жалко, че е свещеник.

Магистър Рандолф опули очи от ужас, докато отминаваше жените. Клетият отец Дънкан бе обект на преследване от дамите на двора почти толкова, колкото и самият херцог. Това наистина бе позорно. Щеше да е друго нещо, ако свещеникът ги бе поощрявал, но той не го правеше. Ако добрият отец имаше късмет, не трябваше да се завръща преди края на вечерята.

Обгръщайки с небрежен поглед тълпата, Рандолф забеляза трима лордове от пограничните райони на херцогството, увлечени в разговор. Той знаеше, че Морган би проявил голям интерес към думите им, но не смееше да се приближи съвсем. Тримата познаваха Рандолф и отношенията му с херцога, затова щяха непременно да сменят темата, ако сметнеха, че тя е твърде откровена за чужди уши. Той се приближи тихо колкото може по-близо, после се престори, че слуша разговора на двама старци, обсъждащи соколите за лов.

— И не връзвай ремъчето много стегнато, защото той ще…

— … и така този Уорън се вмъкна с коня си в двора на хамбара ми и ми каза: „Харесва ли ти да плащаш данъци на негова милост?“ А аз отвърнах, че никой не обича данъците, но поданиците на херцога получават защита и добро управление, което си струва парите.

— Да — изръмжа другият лорд. — Хърд де Блейк ми разправяше наскоро как този мръсник му запалил четири акра пролетна пшеница. Зимата на север била суха и пшеницата горяла като същински ад. Уорън му заповядал да даде пари за делото, но де Блейк му казал да върви по дяволите.

— … не, лично аз харесвам по-малките макарички, че да мога да хвана здраво ремъчето…

Третият лорд поглади брадата си и трепна, а Рандолф се напрегна, за да чуе думите му.

— Все пак този Уорън е прав в нещо. Херцогът е наполовина дерини, при това не го крие. Представи си, че замисля да се обедини с Уенсит в нов заговор на дерините, та да хвърли Коруин в ново Междуцарствие. Не искам именията ми да бъдат изпепелени от огнената магия на дерините, когато не се съглася с еретическите им учения.

— Стига глупости, сам знаеш, че херцогът никога няма да направи такова нещо — възрази първият лорд. — Нали само преди няколко дни…

— Моят сокол…

Магистър Рандолф кимна удовлетворено и продължи обиколката, доволен, че лордовете не представляваха непосредствена заплаха. Те обсъждаха неща, които бяха на езика на всички присъстващи тази вечер. Разбира се, хората имаха пълно право да се интересуват от плановете на своя херцог, особено когато той се готвеше за нова война, за която щеше да вземе със себе си цвета на бойците на Коруин и да изостави другите да се оправят повече или по-малко сами.