Поражението на дерините

Неколкократното споменаване за Уорън и неговата банда все пак бе тревожно. През изминалия месец Рандолф бе слушал за вожда на бунтовниците и хората му много повече, отколкото му се искаше. Очевидно проблемът се задълбочаваше, а не се решаваше. Например земите на Хърд де Блейк бяха на повече от тридесет мили навътре от границата. Досега не беше чувал Уорън да е прониквал толкова дълбоко. Нещата надхвърляха рамките на обикновено гранично сблъскване. Трябваше да информира Морган още утре преди съда.

Рандолф хвърли поглед през залата и забеляза леко движение зад завесата, откъдето трябваше да се появи Морган. Това бе сигналът на херцога, че вече е почти готов да влезе. Рандолф кимна и видя, че завесата се раздвижи отново. Той започна да се промъква бавно в тази посока. Морган отпусна тежките кадифени завеси и се изправи, доволен, че Рандолф е забелязал знака му и е тръгнал към него. Отзад Гуидиън отново се разправяше с лорд Хамилтън с тих, но писклив глас. Морган се огледа.

— Настъпил си ме — прошепна гневно дребният трубадур, сочейки към елегантната си островърха обувка, върху която имаше ясна следа от одраскване отстрани на носа. Целият му костюм беше в различни нюанси на тъмновиолетово и розово, а следата от настъпването на Хамилтън се открояваше ясно върху меката велурена обувка. Гуидиън бе преметнал лютнята си на златист шнур през гърдите, а върху гъстата си черна коса бе нахлупил широкопола шапка с бяла кокарда. Черните му очи святкаха разгневено на мургавото му лице.

— Извинявай — промърмори Хамилтън и направи опит да се наведе и изчетка праха от обувката, вместо да се разправя в присъствието на Морган.

— Не ме докосвай! — излая Гуидиън и изтанцува няколко крачки назад, притискайки ръцете си към гърдите в знак на уплаха и отвращение. — Ти, неловък глупако, само ще направиш всичко още по-лошо.

Той се наведе да изчетка обувката, а дългите ресни от падащите му виолетови ръкави избърсаха пода, така че той трябваше да изтърсва и тях от праха. Хамилтън погледна отмъстително и се усмихна злобно, когато Гуидиън откри новия прах, после забеляза, че Морган бе наблюдавал всичко и се изкашля виновно.

— Простете, милорд — промълви той. — Наистина го сторих без да искам.

Преди Морган да успее да отговори, завесата се отвори за миг и Рандолф се промъкна в стаичката.

— Няма нищо срочно за докладване, ваша, милост — каза той тихичко. — Много се говори за Уорън, но това може да почака до утре сутринта.

— Много добре — кимна Морган. — Гуидиън, ако ти и Хамилтън за малко престанете да се препирате, ще можем да влезем в залата.

— Милорд! — ахна Гуидиън, излъчвайки се от възмущение. — Не аз започнах тази глупава караница. Този простак…

— Ваша милост, и вие искате да премълча това… — прекъсна го Хамилтън.

— Достатъчно и от двама ви. Не искам да ви слушам повече.

Лордът управител на двореца призова за внимание, когато завесата зад него се раздвижи и залата притихна. Три тържествени удара от дългия официален жезъл отекнаха глухо в смълчаната се зала, а гласът на управителя закънтя в тишината.

— Негова милост лорд Аларик Антъни Морган, херцог на Коруин, господар на Корът, главнокомандващ на кралските армии, защитник на краля!

Прозвучаха фанфари, Морган пристъпи през отворената завеса и спря на входа. Одобрителен шепот премина през събралите се гости и всички се поклониха с уважение. След това музикантите отново засвириха, а Морган отвърна на поздрава с кимване и тържествено се отправи към мястото си на масата. Свитата му го последва.

Тази вечер херцогът беше облечен в черно. Тревожните новини на Дънкан от Ретмут внесоха тържественост, съвсем противоположно на настроението, в което трябваше да бъде, за да се съобрази с указанията на темпераментния управител на гардероба. Той отхвърли блестящото зелено, което бе избрал лорд Ретълд, и се облече в черно, като остави всеки да си мисли каквото иска.

Строга и семпла черна копринена туника, гладка и прилягаща към тялото, стегната в китките; върху нея — великолепен черен кадифен жакет, украсен с лъскави черни орнаменти, с висока и тясна яка по врата и широки ръкави до лактите, за да се види коприната на туниката под тях; копринено трико и ниски черни ботуши от най-мека кожа.

На този фон — няколко украшения, които Морган си позволяваше да сложи, когато беше в подобно настроение: на дясната ръка — пръстенът печат с грифона, чиято изумрудена фигурка блестеше върху фон от оникс, а на лявата ръка — пръстенът на Защитник на краля1 със златния лъв на Гуинид, гравиран върху черно поле и искрящо злато. Коронката на херцозите Коруин със седем малки рога, изработена от ковано злато, украсяваше златистата глава на владетеля дерини на Коруин.

Изглеждаше невъоръжен, защото по традиция владетелят на Коруин нямаше защо да носи оръжие сред гостите си за вечеря. Но под богатите си одежди Морган носеше блестяща ризница, а в износената калъфка на китката бе скътана тънка кама. По-важно беше, че неговите вълшебни сили на дерини го закриляха като незрима мантия, независимо къде се намираше.