Поражението на дерините

Все още беше рано. Току-що се, беше стъмнило, но кръчмата на Джек Кучето във Фатейн беше почти пълна, а посетителите бяха шумни и необуздани, както на всички подобни места в Единадесетте кралства. Опрян на една от стените, някакъв моряк в износен жакет на майстор-такелажник бе подхванал стара моряшка песен под акомпанимента на тръстиков дудук, лошо настроена лютня и две тежки табуретки, които заместваха ударните инструменти. Около тази група, която ставаше все по-многолюдна и шумна, по-сериозните пиячи трябваше непрекъснато да повишават глас, за да заглушат пеенето. Но те не се осмеляваха да протестират за шума, за да не се забъркат в някой скандал с докачливите моряци.

Фатейн се намираше в началото на образувания от реката провлак и беше преди всичко град на моряци. В него редовно идваха да търгуват кораби от Торънт и от Коруин, който се намираше на отвъдния бряг на реката. Ловците и траперите поемаха оттук нагоре по реката към големите лесове на Белдър. Различните интереси, които се преплитаха в града, го правеха център на голямо оживление.

Дери отпи голяма глътка от току-що налятата чаша, а после се обърна с клатушкане към човека от дясната му страна, в чийто разказ се бе заслушал.

— Та тоя му каза: „Как така кораб с вино на лорд Варни? Корабът е мой, аз съм платил за него. А лордът да върви по дяволите!“

Последва буен смях, тъй като очевидно разказвачът бе един от най-уважаваните сладкодумници в селището. Но Дери с мъка скри прозявката си.

През последните три часа на пиене и приказки той бе научил много неща и не на последно място за това, че кралските войски на Торънт се събраха някъде на север от града, близо до мястото, наречено Медрас. Човекът, който му каза за това, не знаеше каква е целта им. Още повече че не беше особено умен, пък и беше полупиян, когато Дери го заговори. Все пак каза, че там се събират до пет хиляди души. Информацията очевидно се смяташе за секретна, защото внезапно замълча, когато един войник от Торънт провря глава през вратата, правейки обиколката си по района.

Дери се направи, че това не го интересува и бързо смени темата на разговора, но внимателно сравни информацията с останалите сведения, които бе събрал следобед. Засега мисията му бе изключително резултатна. В главата му се оформяше ясна схема на събитията.

Той се загледа в чашата с пиво, приемайки мрачния и умислен израз на много пиян човек, докато пресмяташе какво да прави по-нататък.

Стъмни се съвсем, а той бе пил целия следобед. Не че беше пиян — за това му трябваше нещо по-силно от пивото, а според Морган способностите му да понася алкохол бяха почти неограничени, но започваше да чувства резултата от пиенето. Трябваше да се прибира в стаята, която бе запазил в „Мрачния дракон“. Не му се искаше да изпусне разговора с Морган.

— И тогава казах на девойчето: „Миличка, колко искаш?“, а тя ми отвърна: „Повече, отколкото имаш, моряче. Ти не можеш дори да ми платиш за фустите!“

Дери отпи последна глътка от хладното пиво, стана и затегна коженото си яке с пресилено внимание. Сложи още една дребна сребърна монета на тезгяха, а човекът до него залитна и замалко не изля пивото си в ботуша му, но Дери успя да се отмести и да задържи съседа си, без да дава вид на подозрително трезвен посетител.

— Внимавай, приятелю — запелтечи Дери и насочи човека към тезгяха, а после сложи чашата с бира до него. — Можеш да допиеш и моята. Аз имам нужда от малко сън.

Преля остатъка от пивото в чашата на непознатия, нарочно изливайки половината навън, а след това го потупа дружески по рамото.

— Изпий всичко, приятелю — запелтечи той и се надигна отново, — а аз ти желая приятна лека нощ!

— Ама ти нали не си тръгваш толкова рано, мой човек?

— Хайде, Джони-бонбони, пийни още една за изпроводяк.

— Стига толкова — поклати глава Дери, станал неволно център на внимание. — Много съм пиян. Свърших, край.

Той се опита да се обърне, блъсна се в някакъв човек зад него, после успя да се изниже към изхода без особени проблеми. Озърташе се, когато с клатушкане мина през вратата, с надеждата, че никой няма да го проследи. И сякаш никой, освен партньорите му по чашка, не забеляза, че си е отишъл, а и те много бързо забравиха, че изобщо е бил с тях.

Шумът на буйната кръчма на Джек Кучето заглъхна в далечината и слухът на Дери постепенно се нормализира-. Той се опитваше да не се блъска в пешеходците, особено в по-едрите от него, докато залиташе по улиците, а когато стигна някаква тъмна уличка се спотаи в сянката и се загледа назад по пътя, откъдето бе дошъл. Вече почти бе решил да спре да се прави на пиян, когато чу стъпки по уличката зад него.

— Кой е там? — изръмжа и отново започна да се преструва, въпреки че се надяваше да е излишно. — Има ли някой там?

— Приятелче, добре ли си? — каза някакъв човек и го доближи, а гласът му зазвуча неочаквано гладко и културно в Мръсната уличка.