Поражението на дерините

Казваше си, че осъжда предстоящата женитба поради други, по-благоприлични причини, а не поради истинските. Казваше си, че е против женитбата, защото Бронуин е наполовина дерини и затова не трябва да се омъжва за младия граф Кевин, че тя не е достатъчно издигната за човек с неговото положение. Но при всички обяснения, в края на краищата, стигаше до един-единствен неизбежен, непримирим факт: той беше влюбен в Бронуин и дали тя беше дерини или не, за него нямаше никакво значение. Тя трябваше да е негова, иначе щеше да умре.

Той не се караше с Кевин. Кевин беше неговият бъдещ господар и Римъл му дължеше същата преданост, каквато изпитваше към баща му. Но той не можеше да позволи на графа да се ожени за Бронуин. Дори самата мисъл за това го караше да мрази и гласа на младия лорд.

Мислите му бяха прекъснати от глас, идващ през прозореца на балкона — гласа на самия омразен граф.

— Брон — обади се гласът, — Бронуин, ела тука. Искам да ти покажа нещо.

При този възглас Бронуин забърза към балконските врати и погледна над края на парапета. От своето място до вратата Римъл успя да види само върхове на знамена върху копия, извисяващи се над балкона, и сенки на конници, пресичащи тесните процепи на балконския парапет. Лорд Кевин и хората му се бяха завърнали.

— Ах! — възкликна Бронуин, а лицето й се освети от вълнение. — Джеърд, Маргарет, елате да видите какво води със себе си. Ах, Кевин, това е най-красивата кобила за яздене, която някога съм виждала!

— Слез и опитай да се качиш на нея — извика Кевин. — Купих я за теб.

— За мене? — изписка Бронуин и запляска с ръце като възбудено дете. Тя погледна назад към Джеърд и Маргарет, а после се обърна и прати въздушна целувка на Кевин.

— Идваме, Кевин — извика тя, събра фустите си около себе си и изхвърча от стаята, за да се присъедини към херцога и херцогинята. — Не си отивай!

И тримата бързо излязоха от стаята, докато Римъл изгледа Бронуин с жаден поглед, а после бавно се отправи към балкона. В двора под него Кевин в пълно бойно снаряжение седеше върху голям дорест боен кон, а седлото му беше покрито с тартана на рода Маклейн. Пажът носеше копието и шлема му, а самият той бе избутал назад плетената броня, покриваща врата му, така че кафявата му коса бе разрошена и разбъркана. В дясната ръка държеше юздата на бяла кобила, наметната със зелен кадифен чул и бяло кожено дамско седло. Когато Бронуин се появи в началото на стълбището, той хвърли юздата на друг паж и подкара бойния си кон към стъпалата, а после се пресегна и вдигна Бронуин на седлото пред себе си.

— Е, девойче, какво ти е мнението за кобилата? — засмя се той и я притисна към покритите си с броня гърди, а после я целуна силно.

— Става ли или не този кон за една кралица?

Бронуин се изкиска и се притисна по-плътно в сигурния кръг на ръката му. Кевин насочи коня си назад към кобилата. Бронуин се протегна, за да докосне новата си придобивка и в този миг Римъл се обърна с гръб и разгневен се запъти към масата.

Не му беше ясно как ще го направи, но трябваше да спре тази сватба. Бронуин беше негова. Тя трябваше да е негова. Ако само можеше да намери подходящ момент, беше сигурен, че ще я убеди, че ще я накара да го заобича. Изобщо не му дойде наум, че в този миг бе се качил границата от фантазията към лудостта.

Прибра плановете си и огледа внимателно стаята, отбелязвайки, че всички дами и прислужнички бяха отишли на балкона, за да наблюдават спектакъла в двора. Ако не грешеше, някои от дамите гледаха всичко с нескривана ревност. Не би ли могъл да използва по някакъв начин тази ревност? Може би някоя от дамите ще му каже тайната за завоюване на женското сърце. Независимо от всичко, заслужаваше си да опита. Той наистина смяташе да предотврати сватбата и да вземе Бронуин за себе си, затова не можеше да пропуска нито една възможност. Бронуин трябваше да е негова.

Глава шеста

Говорят за моето загиване и всеки ден козни кроят.

Псалтир 37:13

— Още по една — извика Дери прегракнало, хвърли сребърна монета върху тезгяха и показа с щедър жест наоколо си. — Налейте на всички тези добри хора! Когато старият Джон Бенър се напива, приятелите му правят компания.

Одобрителен шум запълни кръчмата и пет-шест простовати на вид посетители, облечени в моряшки и ловджийски дрехи, се събраха с клатушкане около Дери. Кръчмарят измъкна грамадна дъбова кана и започна да пълни наново кафявите глинени чаши с ароматно пиво.

— Добро момче е Джони — обади се един от тях и се изплю в краката на Дери, вдигайки чашата.

— Пий до дъно — изкрещя друг.