Поражението на дерините

… дисциплинарно уволнен и задължен да се представи пред нашия църковен съд… да отговори защо не трябва да се осъди… вашето участие в скандалите, съпровождащи коронацията на краля през миналия ноември… съмнителна дейност… общуване с еретици…

„Господи! — помисли си Хю и спря да чете. — А освен това е опетнен и от самия Морган. Интересно дали знае.“

Отпускайки листа, Хю реши какво да прави. Очевидно беше, че първо трябва да отиде при краля. Това бе и началното му намерение, защото въпросът засягаше интересите на цялото кралство. Но пък трябваше да намери и Дънкан, за да го предупреди. Ако Дънкан се предадеше на съда на архиепископа при сегашните обстоятелства, не можеше да се предвиди какво ще последва. Можеха дори да го отлъчат от църквата.

При тази мисъл Хю трепна и се прекръсти. Защото за отделните хора заплахата от отлъчване бе така ужасна, както и за дадена област. И в двата случая нарушителят се лишаваше от всички тайнства на църквата и от всякакъв контакт с богобоязнените хора. Дънкан не трябваше да стига дотам.

Хю се овладя, отвори вратата на канцеларията и се запъти спокойно към масата, където един монах остреше перо за писане.

— Негово височество иска това, колкото може по-скоро, брат Джеймс — обясни той и постави небрежно документа върху масата. — Ще имаш ли грижата, ако обичаш? Аз съм натоварен с още няколко задачи.

— Разбира се, отче — отвърна монахът.

Глава втора

Аз съм син на мъдреците, син на древните царе.

Исаия 19:11

— Не желаете ли още сърнешко, сър?

Коленичилият до Келсън оръженосец, облечен в червена униформа, протегна платото със сърнешко в сос, от което се издигаше пара, но Келсън поклати глава и отстрани сребърната си чиния с усмивка. Пурпурната му блуза бе отворена по врата, а върху гарвановочерната му коса нямаше никакви кралски украшения. Преди няколко часа бе сменил мокрите си ботуши с меки червени пантофи. Той въздъхна и протегна краката си по-близо до огъня, размърдвайки доволно стъпала, докато оръженосецът премести сърнешкото и почна да разчиства масата.

Тази вечер младият крал се хранеше в неофициална обстановка, затова само Дънкан Маклейн и чичо му, принц Нигел, споделяха масата в кралските покои. Отсреща им Дънкан допи последните капки вино и внимателно постави гравирания сребърен бокал на масата. Върху излъскания метал проблясваха отраженията на светлинките от огъня и свещите, и хвърляха ярки петна върху масата, и върху черното расо на Дънкан, поръбено с виолетова ивица. Свещеникът отправи поглед към младия си господар и се усмихна, а сините му очи излъчваха спокойствие, задоволство и ведрина. После се обърна назад към Нигел, който се мъчеше да разчупи печата от нова бутилка вино.

— Трябва ли ти помощ, Нигел?

— Не, освен ако не омаеш тапата с молитва — измърмори Нигел.

— Разбира се. Благословена да е — каза Дънкан и вдигна ръка за жеста, придружаващ благословията.

Печатът избра този миг, за да се разчупи и тапата изхвръкна от гърлото на бутилката сред пръски от червено вино. Нигел навреме отстъпи назад и не успя да полее краля, а и самият Келсън скочи от стола си, преди да го изпръскат. Но старанията на Нигел не можаха да запазят масата, нито пък вълнения килим под ботушите му.

— Благочестиви свети Майкъл, не трябваше да приемаш така буквално думите ми, Дънкан! — извика принцът с добродушен смях, докато държеше капещата бутилка над масата, а оръженосецът забърсваше пода. — Винаги съм казвал, че нямам вяра на свещениците.

— Тъкмо щях да кажа същото за принцовете — отбеляза Дънкан, намигайки на Келсън, който с мъка удържаше смеха си.

Оръженосецът Ричард избърса стола на Келсън, а после й бутилката, след това изстиска кърпата над огъня и се върна да оправя масата. Пламъците засъскаха и се оцветиха в зелено, докато виното се изпаряваше. Келсън зае мястото си и помогна да вдигнат бокалите и свещниците, за да може Ричард да избърше масата. Когато младият човек привърши, Нигел наля трите бокала и сложи бутилката в поставката за затопляне до огъня.

Нигел Клюим Гуидиън Райе Халдейн беше красив мъж. На тридесет и четири години той напомняше зряла версия на това, което кралят — негов племенник, би изглеждал след двадесет години. Имаше същата широка усмивка, сивите очи на рода Халдейн, светкавичното остроумие, типично за всеки мъж от този род. Както и починалият му брат Брайън, Нигел бе до корените на косата си Халдейн. Неговите военни способности и начетеност бяха известни и ценени във всички Единадесет кралства.

Той седна на мястото си и взе бокала, а дясната му ръка се повдигна неволно и отхвърли назад кичур лъскава черна коса — познат жест, който събуди у Дънкан остра носталгична болка.