Поражението на дерините

Дънкан кимна с премрежени и потъмнели очи, но бе очевидно, че не мислеше за Хю. Ръцете му стискаха сребърния бокал на масата пред него с такава сила, че кокалчетата на пръстите побеляха. Келсън сякаш не забеляза нищо, защото отново хвърли поглед към пергамента.

— Предполагам, че това писмо вече е изпратено — рече той и долови утвърдителното кимане на Хю. — Отец Дънкан, означава ли този факт онова, което аз предполагам?

„Нека сатаната осъди и двамата на вечни мъки!“ — прошепна Дънкан. Той се огледа стреснато, защото внезапно разбра, че бе произнесъл думите на глас. После поклати глава и остави бокала, който от кръгъл се бе превърнал в елипсовиден.

— Прости ми, господарю — промърмори отецът. — Това значи, че Лорис и Кориган най-сетне са решили да предприемат нещо по отношение на Аларик. От месеци очаквам техните действия, но никога не съм и сънувал, че ще се осмелят да отстранят от църквата целия Коруин заради дейността на един човек.

— Очевидно е, че са се осмелили — каза разтревожено Келсън. — Но ще можем ли да ги спрем?

Дънкан пое дълбоко дъх и с усилие на волята овладя гнева си.

— Не направо. Трябва да помним, че Лорис и Кориган смятат Аларик за ключ към целия проблем с дерините. Той е най-високопоставеният от познатите дерини в кралството, при това никога не се е опитвал да крие какъв е. Никога не е прекалявал в използването на могъществото си. Но когато Брайън почина, обстоятелствата го принудиха да прибегне до него, за да запази живота ти.

— А за архиепископите — намеси се Нигел — всичко магическо е лошо. Освен това не забравяй, че по време на коронацията миналата есен Аларик на няколко пъти показа, че са глупаци. Предполагам, че в това се крият причините за сегашната криза, освен претенциозните високи мотиви, с които те обясняват своите действия.

Келсън се сви в креслото и се загледа в рубинения пръстен върху десния си показалец.

— Значи ще има война срещу дерините, така ли е? Отец Дънкан, ние не можем да си позволим религиозен спор в навечерието на голямата война. Какво трябва да направим, за да ги спрем?

Дънкан поклати глава.

— Не зная. Трябва да го обсъдя с Аларик. Хю, има ли още нещо, което може да ни е полезно? Кой е пратеникът с писмото? По какъв път го пренася?

— Монсиньор Горони, от хората на Лорис — отвърна незабавно Хю. Очите му се бяха закръглили от учудване след това, което току-що бе видял и чул. — Той и един въоръжен придружител пътуват с гемия до свободното пристанище Конкарадин, а оттам ще отплуват с търговската флота.

— Познавам Горони — кимна Дънкан. — А добавиха ли нещо към проекта на писмото? Нещо, което не е отразено тук? — Той докосна пергамента с показалеца на добре поддържаната си ръка.

— Нито дума. Изготвих окончателния текст по този, който е пред вас — отвърна Хю и посочи писмото на масата. — Видях как двамата го подписаха и запечатаха с восък. Но не зная какво са казали на Горони, след като напуснах стаята. Разбира се, нямам представа и за това, което може би са му казали предварително.

— Ясно — отвърна Дънкан, след като претегли получената информация. — Има ли още нещо, което трябва да ни съобщиш?

Хю се загледа в нозете си и закърши ръце. Наистина имаше още едно съобщение. Но той не очакваше първоначалната гневна реакция на Дънкан и не знаеше как да разкаже за второто послание. Каквито и думи да избереше, знаеше, че няма да му е лесно.

— Има още нещо, което трябва да знаеш, Дънкан — отецът спря нерешително и не посмя да го погледне. — Не предполагах, че ще те намеря тука, но има и друг въпрос, за който разбрах тази вечер. Отнася се лично до тебе.

— До мен ли? — Дънкан погледна Келсън и Нигел. — Продължавай, можеш да говориш свободно.

— Ти не разбираш, Дънкан — Хю преглътна объркан. — Кориган отлъчва и теб. Вика те да отговаряш пред църковния съд за пренебрегване на задълженията, може би утре сутринта.

— Какво?

Дънкан се изправи, без да го осъзнава, а лицето му придоби пепелносив оттенък на фона на черното расо. Хю не се осмеляваше да го погледне.

— Съжалявам, Дънкан — прошепна той. — Вероятно архиепископът те смята за отговорен за част от събитията по време на коронацията на негово величество миналата есен. Ако позволите да го кажа, сир — гостът премести поглед към Келсън и после продължи да се обръща към Дънкан. — Той ми даде проекта за призовката преди по-малко от час и ме помоли да я приготвя, колкото може по-бързо. Аз я връчих на един от служителите ми за преписване и пристигнах тук, смятайки да те намеря, след като съобщя на негово височество за другия въпрос.

Най-после отец Хю се осмели да погледне към Дънкан:

— Дънкан, да не си замесен в някакви магии? — завърши той шепнешком.

Дънкан пристъпи към камината като човек в транс, с широко отворени немигащи сини очи.

— Отлъчен — промърмори той, без да обръща внимание на въпроса на Хю, сякаш не вярваше на думите му. — И призован пред съда.

Той се обърна към Келсън.

— Господарю, не трябва да съм тука утре, когато донесат призовката. Не че се страхувам, вие го знаете. Но ако Кориган ме затвори сега…