Поражението на дерините

— Нима това не беше ясно от самото начало? Брайън знаеше за опасността, когато миналото лято изпрати Аларик в Кардоса. А когато Брайън загина, трябваше да избираме: да върнем Аларик или да загубим тебе, Келсън. Аз и сега смятам, че размяната бе справедлива: град за крал. Освен това, все още не сме загубили Кардоса.

— Но ще я загубим, чичо — промълви Келсън и наведе очи. — А колко човешки живота ще загубим допълнително? — Той събра пръстите на ръцете си в едно и ги заразглежда, преди да продължи. — Понякога се чудя как да претегля живота на тези хора и своя собствен, чичо. Понякога си мисля, че аз не струвам толкова.

Дънкан се пресегна и докосна ръката на Келсън, за да го успокои.

— Кралете винаги ще се съмняват в подобни случаи, Келсън. Денят, в който престанеш да се съмняваш, да претегляш човешкия живот поставен в опасност, ще е черен за мен.

Младият крал вдигна глава и се усмихна горчиво.

— Ти винаги знаеш какво да кажеш, отче. Това може и да не спаси градовете или човешкия живот, но поне успокоява съвестта на краля, който трябва да реши кой ще остане жив. — Той отново наведе очи. — Съжалявам, думите ми бяха горчиви, нали?

Дънкан не успя да отговори, защото на вратата се почука, а веднага след това в залата влезе младият Ричард Фицуилям. Красивото му лице бе напрегнато, почти нервно, а тъмните очи святкаха, когато се поклони за извинение.

— Простете ми, сър, но навън има някакъв свещеник, който настоява да ви види. Казах му, че сте се оттеглили за сън и трябва да дойде утре, но той настоява.

Преди Келсън да отговори, някакъв загърнат в черно духовник избута Ричард, втурна се през стаята и падна на колене в краката на Келсън. Още когато той се доближаваше, в ръката на Келсън незабелязано се появи остра кама, а Нигел се изправи от стола и също се протегна към оръжието. Но докато непознатият коленичеше, Ричард се хвърли на гърба му, заклещи гърлото му в задушаваща прегръдка с едната си ръка, а другата, в която имаше нож, допря до шията му. Коляното му се опираше в гърба на новодошлия.

Човекът се намръщи от болка, но не помръдна, за да се защити или пък да заплаши Келсън. Вместо това той затвори очи и разпери празните си ръце настрана, опитвайки се да изтърпи натиска на ръката на Ричард върху гърлото си.

— Моля ви, сър, аз нямам лоши намерения — каза прегракнало той и трепна едва забележимо, когато студеното острие на ножа на Ричард докосна врата му. — Аз съм отец Хю де Бери, секретарят на архиепископ Кориган.

— Хю! — възкликна Дънкан и се наведе нетърпеливо напред, давайки знак на Ричард да го пусне. Беше го познал. — По дяволите, защо не се обади веднага?

Хю отвори изненадано очи, когато чу гласа на Дънкан, и загледа умолително брата свещеник, а погледът му излъчваше и страх, и решителност. Ричард отпусна задушаващата си хватка и направи крачка назад, подчинявайки се на знаците на Дънкан, но запази бдителност и не върна ножа в калъфката. Нигел уморено седна в креслото. Келсън продължи да държи тънката кама, която бе извадил при приближаването на непознатия.

— Познаваш ли този човек, отче? — попита той.

— Той е същият, за когото се представя — отвърна внимателно Дънкан, — въпреки че не мога да кажа нищо за намеренията му след такова нахълтване. Ще ни дадеш ли някакво обяснение, Хю?

Хю преглътна с мъка, погледна Келсън и наведе глава.

— Моля за прошка, сър, но трябваше непременно да ви видя. Имам информация, която не мога да съобщя на никой друг, затова…

Той се осмели да погледне отново към Келсън, а после заизмъква един сгънат пергамент от вътрешната страна на мокрото си расо. Тежкото му черно наметало бе потъмняло на рамената, където дъждът се бе просмукал. Безброй малки капчици в рядката му кафява коса заблестяха под танцуващата светлина на свещите. Пръстите му се тресяха, когато предаде пергамента на Келсън. Той сведе отново поглед и скръсти ръце, за да прикрие треперенето им.

Преди да разгъне пергамента, Келсън се намръщи и прибра камата в тайния калъф върху китката си. Нигел премести по-близо една свещ, а Дънкан се доближи и почна да чете през рамото на краля. Лицето на свещеника потъмня, когато погледът му пробяга по редовете. Думите му бяха познати — същите, от които често се беше страхувал. Сдържайки надигащия се в гърдите му гняв, той се изправи и погледна към Ричард, а сините му очи бяха мрачни и гневни.

— Ричард, моля те да изчакаш навън — прошепна той и отправи поглед към наведената глава на Хю. — За този човек гарантирам аз.

— Да, отче.

Когато вратата се затвори зад Ричард, Дънкан се върна към стола и седна уморено. Той продължи да наблюдава Хю през бокала, който държеше, а после вдигна глава, защото Келсън привърши четенето и сложи пергамента върху масата.

— Благодаря за тази информация, отче — каза Келсън и му направи знак да се изправи. — Извинявам се за грубото посрещане, но ти разбираш, че при създадените обстоятелства това е необходимо.

— Естествено, сър — промълви Хю замислено. — Вие не можехте да знаете кой съм аз. Благодаря на Бога, че Дънкан беше тука и ме спаси от собствената ми непредвидливост.