Поражението на дерините

Само преди няколко месеца този жест беше характерен и за Брайън. В едно или друго качество Дънкан бе служил на Брайън по-голямата част от своите двадесет и девет години. А самият Брайън стана жертва на същата идеологическа битка, която в момента заплашваше да разцепи страната и да хвърли Единадесетте кралства във война.

Брайън вече го нямаше. Четиринадесетгодишният му син упражняваше неуверено властта, която бе наследил от знаменития си баща. Напрежението в страната нарастваше.

Мрачните мисли на Дънкан бяха прекъснати от отварянето на вратата към външния коридор. Той вдигна очи и видя много млад паж, облечен в червена униформа (цветът на Келсън), който внасяше в стаята димяща сребърна купа голяма почти колкото него. Снежнобяла ленена кърпа бе наметната върху рамото на хлапака. Когато той коленичи до Келсън и му протегна купата, до ноздрите на Дънкан достигна слаб аромат на лимон.

Келсън кимна сериозно в знак на благодарност и потопи пръсти в топлата вода, а после избърса ръцете си с кърпата. Момчето срамежливо сведе глава и се отмести, за да повтори представлението за Нигел, но не вдигна поглед към стройната фигура в кралско синьо. После се приближи и до Дънкан, но не погледна и него.

Дънкан сподави желанието си да се засмее докато връщаше кърпата върху рамото на момчето. Но когато то изхвърча от залата, той погледна към Нигел с хитра усмивка.

— Да не би това да е някой от твоите ученици, Нигел? — попита той, макар че знаеше, че е така. Нигел наблюдаваше подготовката на всички пажове в кралския дом, но Дънкан разбираше, че този паж е особен.

Нигел кимна гордо с глава.

— Това е Пейни, изтърсакът ми — отвърна той. — Трябва още много да учи, но такива са всички нови пажове. Това бе първото му официално сервиране.

Келсън се усмихна и вдигна бокала си, разсеяно въртейки столчето му между дългите си пръсти, така че шлифованите стенички отразяваха блузата му, после огъня и накрая покритите с гоблени стени.

— Спомням си времето, когато и аз бях паж, чичо. Не беше много отдавна. Когато за първи път ми позволи да сервирам на баща ми, бях уплашен до смърт — той опря глава на високата облегалка на стола и продължи като насън. — Нямаше защо да се плаша, разбира се. Той си беше същия, а и аз бях същия. Фактът, че носех дворцова униформа, не би трябвало да изменя нещата. Но всичко беше различно. Защото аз вече не бях момче, сервиращо на баща си, а кралски паж, сервиращ на краля. Разликата е огромна.

Той погледна към Нигел.

— Пейни почувства същото тази вечер. Въпреки че го познавам от рождение, играл съм с него и с другите момчета, той разбра разликата. Тази вечер аз бях неговия крал, а не близък другар от игрите. Не зная дали винаги е така.

Оръженосецът Ричард, който прибираше нещо в другия край на стаята, се доближи до стола на Келсън и се поклони леко.

— Ще искате ли още нещо, сър? Да ви донеса ли нещо?

— Мисля, че не. Чичо? Отец Дънкан?

Двамата поклатиха глави и Келсън кимна.

— Май че е достатъчно за днес, Ричард. Преди да си тръгнеш, обади се на охраната. Трябва да приготвят карета, която да чака отец Дънкан и след време да го отведе до базиликата.

— Не се безпокойте за мене — възрази свещеникът. — Ще се оправя и пеша.

— И ще замръзнеш от студ, нали? Няма такова нещо. Нощта не е нито за хора, нито за зверове. Ричард, да има готова карета за отец Дънкан. Ясно ли е?

— Тъй вярно.

Нигел пресуши бокала и посочи към вратата, която Ричард бе затворил зад себе си.

— Чудесен младеж, Келсън — каза той и се пресегна назад за бутилката да си налее още. — В скоро време ще е готов за рицарско посвещаване. Наистина е сред най-добрите юноши, които съм имал удоволствието да подготвям. Между другото, и Аларик споделя това мнение. Някой друг да иска вино?

Той предложи бутилката с вино, но Келсън поклати глава. Дънкан видя, че бокалът му е наполовина празен и го протегна. Нигел върна шишето на място, а Дънкан се облегна назад в стола си и промълви.

— Ричард Фицуилям. Той трябва да е към седемнадесет, нали, принце?

— Почти осемнадесет — поправи го Келсън. — Той е единственият син на барон Фълк Фицуилям от Келдиш Райдинг. Планирал съм да го посветим в рицарство заедно с десетина други младежи, преди да почнем лятната кампания в Истмарч. Баща му ще е приятно изненадан.

Нигел кимна.

— Той е сред най-добрите. Между другото, какви са новините за Уенсит от Торънт? Има ли съобщения от Кардоса?

— През последните три месеца няма нищо — отвърна Келсън. — В града има силен гарнизон, както знаеш, но поне още няколко седмици те ще са изолирани заради снега. Когато проходите в планините се отворят, Уенсит отново ще потропа на вратите им. Вероятно няма да успеем да им изпратим подкрепления преди края на пролетните наводнения, но тогава ще е твърде късно.

— Значи ще загубим Кардоса — въздъхна Нигел и се взря в чашата.

— А договорът ще изгуби сила и ще започне война — добави Дънкан.

Нигел потръпна и почна да върти пръст по края на бокала.