Поражението на дерините

— Магия — изкрещя вътрешният й разум. — Боже мой, кой ли я е направил? Кевин, Кевин — извика тя с последни сили.

Кевин не беше успял да се отдалечи. Той чу ужасяващия вик на Бронуин и се хвърли към стаята й. Вратата се отвори веднага и той връхлетя вътре, а там замря от ужас пред това, което видя.

Бронуин бе паднала на колене до огледалото, а побелелите й от напрежение юмручета се опираха в тъмните краища на тоалетката. Ужасеният й поглед бе прикован към чудноват син кристал, който излъчваше пулсираща светлина сред бижутата и дреболиите, оставени отгоре. Кевин видя как тя се пресята бавно към кристала и го докосва, а устните й повтаряха тихичко неговото име.

Но това, което искаше тя, бе невъзможно. Магията бе започнала да действа и човешко същество, подобно на Кевин, не можеше да я спре, нещо повече — от неговото присъствие магията ставаше още по-смъртоносна. Кевин вдигна кристала, но по средата на движението замръзна, а на лицето му се появи ужасен израз на болка и страх. В този миг Бронуин разбра какво е направил той и се опита да измъкне кристала от ръката му, надявайки се, че дорийската й кръв ще я предпази поне отчасти, докато Кевин беше обречен. Но когато го докосна, тя също бе прикована на място, а кристалът започна да пулсира лудо в такт с биенето на двете им сърца.

А после и двамата бяха погълнати от блясъка на непоносима бяла светлина, която заля цялата стая. Яркостта й обгори килимите, изсуши въздуха и задави виковете, които проехтяха в целия дворец. След това светлината отслабна и изчезна.

Настъпи тишина. Стражите, които нахълтаха в стаята, привлечени от виковете, се спряха поразени от картината, която се откри пред погледа им. Те се отдръпнаха смутено, когато на вратата застана Келсън, запъхтян от тичане, а после и Дери.

— Назад, всички назад! — заповяда Келсън, поглеждайки с широко отворени очи през открехнатата врата и приканвайки ги с жест да се оттеглят. — Бързо, защото вътре има магия!

Стражите се подчиниха, а Келсън пристъпи внимателно в стаята с широко разтворени ръце. Устните му мълвяха думи, блокиращи магията. След като свърши, в средата на стаята се появи слаба светлина, която след миг изчезна. Келсън прехапа устни и за миг затвори очи, опитвайки се да овладее нарастващата в него тревога, после бавно тръгна напред.

Двойката лежеше близо до вратата на терасата. Кевин бе паднал по гръб, а Бронуин се бе захлупила върху гърдите му. Златистите й коси се бяха разпилели по лицето на годеника й. Ръцете на Кевин, разперени настрани, бяха почернели, а китките му бяха обгорели от ужасната енергия, която се беше опитал да задуши. Наметалото на рода Маклейн, закачено на рамото му и изгоряло по краищата, покриваше отпуснатата му ръка. И двамата не проявяваха никакви признаци на живот.

Преглъщайки с мъка, Келсън падна на колене до годениците и се пресегна да ги докосне. Намръщи се, когато пръстите му се допряха до ръката на Кевин, а после до златистата коса на Бронуин. След това приклекна и наведе глава, а ръцете му се отпуснаха безпомощно. Вече нито той, пито някой друг можеше да направи нещо за двамата влюбени.

При вида на безпомощния Келсън в стаята се промъкнаха Дери, стражите и лорд Девърил. Те стояха притихнали и поразени пред лицето на неочакваната трагедия. Когато видя сгърчените тела, лицето на лорд Девърил побеля и той тръгна да излиза от стаята през събралата се тълпа, за да се опита да спре херцог Джеърд. Обаче вече беше късно.

— Какво е станало тука, Дев? — прошепна Джеърд, надигайки глава, за да погледне зад управителя на замъка. — Да не се е случило нещо на Бронуин?

— Моля ви, милорд, не отивайте там.

— Пусни ме, Дев, искам да видя какво… О, Боже мой, синът ми! Мили Боже, и двамата…

Стражите се отстраниха, за да дадат път на Джеърд. В същото време пристигна и Римъл и се настани отзад на тълпата, а когато видя какво се е случило, зяпна уплашено и прикри с юмрук отворената си уста. Неволен пристъп на треперене го обхвана, а ръката му се вкопчи несъзнателно в малкото украсено медальонче. Уплаши се, че ще повърне.

Боже мой, какво направих! Нали трябваше да стане иначе, а не така? Скъпи Боже, не е възможно! Те са мъртви! Моята лейди Бронуин е мъртва!

В стаята надойдоха още стражи и придворни, а Римъл се опита да се притисне до стената и сякаш да се разтвори в каменната зидария. Поиска да отклони поглед от ужасната гледка, но не успя. После падна на колене и зарида горчиво и отчаяно, без да усеща и без да обръща внимание, че медальонът реже ръцете му, докато той го стискаше от мъка.