Поражението на дерините

Тя намигна дяволито и се затича по градинската пътека с развети златисти коси, а синята й рокля се обви съблазнително около стройните й крака. Когато се спусна надолу, Кевин се опита да я хване за ръката, но не успя, затова се хвърли след нея с весел смях. Мечът се удряше в ботушите му и при всяка крачка можеше да го препъне, но той не обръщаше внимание на тази дребна подробност, а само го задържа, слагайки ръката си върху дръжката, като продължаваше да я гони по тревата.

Денят бе свеж, слънцето приятно топлеше, а Бронуин и Кевин току-що се бяха върнали от сутрешната езда по зелените хълмове около Кулди. Сега лудуваха в градината като две палави деца, тичаха и се гонеха между дърветата и статуите в официалната част на градината почти четвърт час, като Кевин бе преследвачът, а Бронуин — преследваната. Най-сетне Кевин успя да я хване зад един малък фонтан, заплаши я с пръст, после и двамата със смях се понесоха в кръг около водата.

Най-накрая Бронуин реши да смени посоката на гоненицата. Тя му се изплези предизвикателно, остави фонтана и хукна през тревата, но се подхлъзна и падна на едното си коляно. Кевин скочи към нея и я обхвана с ръце, после се наведе и неочаквано я целуна, и двамата паднаха на земята под тежестта му. Тя се отпусна в ръцете му, устните им се сляха в сладка целувка, упоителният възторг на момента ги накара да забравят всичко друго.

Неочаквано някой се закашля многозначително зад тях. Кевин замръзна и отвори очи, разбирайки, че са го забелязали, по въпреки това не бързаше да се отдръпне от Бронуин. Когато най-сетне го стори, видя как очите й гледат учудено през рамото му, едва сдържайки смеха си. След това видя лицето на баща си херцог Джеърд, който се усмихваше снизходително.

— Предполагах, че ще ви намеря тука — каза баща му, забелязвайки смутената усмивка на Кевин. — Стани и посрещни гостите си, сине.

Кевин се изправи на крака и подаде ръка на Бронуин, а после видя, че наистина не са сами. С баща му бяха дошли управителят на замъка, лорд Девърил и архитектът Римъл. Девърил едва сдържаше усмивката си, но Римъл, както обикновено, беше ужасно сериозен. До тях бяха застанали Келсън, Дери и червенобрадият херцог Иуон — един от членовете на кралския съвет. Келсън изглеждаше добре, макар че вятърът развяваше косата и дрехите му. Беше облечен в червени кожени дрехи за езда, усмихваше се и отвърна с приятелско кимване на поклоните на Кевин и Бронуин. После се отстрани, за да представи още един посетител — нисък набит човек с тъмни коси и ярки розово-виолетови дрехи. Това можеше да бъде само великият трубадур Гуидиън. Закръглената лютня бе преметната на златна връв през гърба му, а украсеният гриф бе изтъркан от честото ползване. Черните очи на трубадура проблясваха, докато той оглеждаше внимателно младата двойка.

Кевин хвърли поглед към Келсън и също се усмихна.

— Добре дошли в Кулди, господарю! — каза той, изтупвайки тревата от дрехите си, а после отправи същото приветствие и до останалите гости. — Вашето присъствие е чест за всички нас.

— Точно обратното, Гуидиън оказва чест на всички ни, лорд Кевин — усмихна се Келсън. — И ако ти го представиш на твоята дама, може би ще го убедим да ни изнесе един импровизиран концерт на открито още днес следобед.

Гуидиън изрази с поклон благодарността си към Келсън за любезните думи, а Кевин се усмихна и взе Бронуин за ръка.

— Бронуин, бих искал да ти представя несравнимия Гуидиън ап Пленит, прочут със своите песни и изпълнения на лютня. Маестро Гуидиън, това е лейди Бронуин де Морган, моята годеница. Именно тя, чула за вашата слава, настоя да накарам Аларик да ви изпрати при нас.

— Моя прекрасна лейди — измърка Гуидиън и свали своята развяваща се розова шапка в дълбок поклон, така че дългите му ръкави се плъзнаха по тревата. — За щастието да видя неземната ви красота бих рискувал дори да си навлека гнева на вашия благороден брат — той се наведе и целуна ръката й. — Простете ми, ако остана безмълвен във ваше присъствие, прекрасна лейди.

Бронуин се усмихна щастлива и наведе очи, а бузите й едва забележимо се изчервиха.

— Нали този певец е много любезен, Кевин? Маестро Гуидиън, ще се съгласите ли наистина да ни попеете следобед? Отдавна чакаме възможност да чуем вашата музика.

Гуидиън разцъфтя от удоволствие и наново се поклони дълбоко.

— На вашите заповеди, милейди — обяви той с театрален жест. — Градината е наистина прекрасна и напълно подходяща за песните, които искам да изпея. Защо да не се възползваме от щедростта на всевишния и да не останем тук по-дълго?

— Съгласни ли сте, ваше величество? — попита Бронуин.

— Той е дошъл, за да пее за вас, милейди — отвърна усмихнатият Келсън и скръсти ръце на гърди, наблюдавайки я с удоволствие. — Ако искате това да стане в градината, нека бъде така.

— О да, с най-голямо удоволствие.