Поражението на дерините

С лек поклон Гуидиън посочи към тревата до фонтана и прикани всички да седнат. Той свали инструмента си и приседна на края на фонтана, а Кевин смъкна наметалото си и го постла на земята. Бронуин се нагласи на него и доволно подви нозе под себе си. Дери, Девърил и Иуон също се настаниха удобно. Кевин искаше да седне до Бронуин, но видя, че Келсън му прави знак и отстъпи мястото на баща си. Кевин и Келсън се отдалечиха незабелязано от групата, а Гуидиън удари по струните и започна да настройва лютнята. Публиката слушаше с голямо внимание обясненията му за песента, която смяташе да изпее.

Келсън погледна към групата, разположена на тревата, а после, без да се спира, се обърна към Кевин. Лицето му беше сериозно и замислено.

— Чували ли сте нещо за брат си през последните няколко седмици, милорд?

Въпросът бе зададен небрежно, но Кевин се напрегна, макар че съзнателно се опита да не издава тревогата си.

— Вие говорите така, сякаш също не знаете нищо за него, сър — каза той безстрастно. — Нима не сте били заедно?

— През последната седмица и половина — не — отвърна Келсън. — Преди десет дни получихме сведение, че Дънкан ще бъде временно отстранен от служба и извикан пред църковния съд в Ретмут. Естествено нищо не можехме да направим във връзка с отстраняването. Това си е чисто религиозен въпрос, възникнал между Дънкан и неговите началници. Но и тримата — Дънкан, Нигел и аз, се съгласихме, че той не трябва да се явява пред съда.

Келсън спря за малко и се загледа в черните си кожени ботуши, а после продължи.

— По същото време на вниманието ни бе поставен и друг въпрос — още по-сериозен от временното отстраняване на Дънкан. Лорис и Кориган замислят да отлъчат от църквата херцогството Коруин. Така смятат да отмъстят на Морган и да сложат край на споровете за дерините, които от двеста години разделят Единадесетте кралства, поне така твърдят архиепископите. В тази обстановка Дънкан смяташе, че мястото му е редом с Аларик, не само за да му съобщи новината за заплахата от отлъчването на Коруин, но и за да се измъкне от ръцете на църковния съд на Лорис. Преди четири дни, когато лорд Дери ги е видял, и двамата са били добре, но са се готвели да заминат за Дхаса и да търсят пряк разговор с Курията, за да я накарат да отхвърли предложението за отлъчване. Оттогава не съм чувал нищо за тях.

Кевин се намръщи.

— Временно отстраняване, отлъчване — има ли някаква друга неприятност за времето, когато бях далече от двора?

Келсън се усмихна тъжно.

— Щом питаш ще ти кажа — да, има. В хълмовете на север от Коруин се надига бунт, целта е да започнат свещена война срещу дерините. Естествено, ще им е много по-лесно, ако бъде обявено отлъчване на херцогството от църквата. Всеки ден очакваме, че Уенсит от Торънт ще обсади Кардоса. Всичко останало е прекрасно. Твоят достопочтен брат ми каза да съм спокоен, да изчаквам, да не предприемам нищо рисковано, преди те с Морган да се върнат и да ми дадат мнението си.

Разбира се, той има право. Въпреки своя ранг и могъщество, все още съм твърде млад в много отношения и той го знае — сега говоря съвсем откровено с теб, Кевин. Но ми е много трудно да стоя и да чакам.

Кевин кимна, а после погледна назад към останалите. В момента Гуидиън пееше. Думите не достигаха ясно до мястото, където бяха застанали с краля, но чистата и сладка мелодия се лееше в застиналия пролетен въздух. Той направи няколко стъпки в тревата, скръсти ръце и наведе очи.

— Предполагам, че останалите не знаят нищо за това.

— Дери знае всичко. Гуидиън предполага това, в което не е сигурен. Останалите не знаят. Ще те моля да си остане така. В момента тревогата им не може да ни помогне, а не ми се иска да развалям сватбата повече, отколкото вече направих с този разговор.

Кевин се усмихна.

— Благодаря ви, че ми казахте, сър. Няма да продумам нищо на другите. Ако мога да помогна, вие знаете, че моят меч и моето богатство са на ваше разположение.

— Нямаше да ти кажа това, ако не знаех, че на теб може да се разчита — увери го Келсън. — Хайде да се върнем и да послушаме Гуидиън. Все пак сега е твой празник.

— О, милейди — говореше Гуидиън, когато те се присъединиха към другите, — скромността украсява жената, но позволете ми да ви помоля още веднъж. Лорд Аларик често ми е казвал как майсторски свирите на лютня. Няма ли да пратите някого да донесе вашия инструмент?

— Ще отидеш ли, Кевин?

Но още преди Кевин да отговори Римъл, който се беше облегнал на едно съседно дърво, се изправи и се поклони.

— Позволете на мене тази чест, милейди — каза той, стараейки се да прикрие силното си желание. — Лорд Кевин вече изпусна една песен. Няма да е редно, ако пропусне и втората.

— Какво ще кажете, милейди? — запита Гуидиън.

— О, много добре — засмя се Бронуин. — Римъл, Мери Елизабет знае къде държа лютнята си. Можеш да й кажеш, че съм ти поръчала да ми я донесеш.

— Да, милейди.

Гуидиън изсвири още един акорд, промени го да звучи минорно, а после мина една гама по-ниско, изчаквайки отдалечаването на Римъл.