Поражението на дерините

Дери се подчини, а Келсън облиза устни и започна да се концентрира. Около медальона, който все още беше в ръката му, се образува ален ореол. След това към аленото се прибави зелено, защото магията на Келсън се сля с магията на Морган. После светлината угасна, Келсън отпусна ръка и въздъхна. Медальонът заблестя със сребрист цвят на фона на синята туника на Дери.

— Това ще ти помогне — каза Келсън с усмивка и отново отправи поглед към медальона. — Сигурен ли си, че в тебе няма деринска кръв, Дери?

— Нито капка, сър. Мисля, че Морган също се чудеше на това — той се усмихна, после наведе очи и стана сериозен.

— Какви са новините от Морган, сър? Не трябва ли да му кажем какво се случи тук?

Келсън поклати глава.

— Нима това ще помогне? Или пък ще го доведе при нас по-бързо? Той вече пътува към нас, а конят отново го носи към мястото на смъртта, както беше и когато умря баща ми. Нека поне този път пътуването му е спокойно.

— Слушам, сър. А ако открия тази Бетан и успея да я хвана, да я доведа ли при вас?

— Да. Искам да разбера каква е нейната роля във всичко. Но бъди внимателен. В предишната й магия имаше грешка, неизвестно дали неволна или съзнателна. Ако трябва да избирам, предпочитам ти да останеш жив вместо нея.

— Мога да се погрижа за себе си — усмихна се Дери.

— Така говорят — отвърна Келсън и на устните му се появи лека усмивка, въпреки желанието му. — А сега най-добре е да тръгваш.

— Веднага тръгвам, сър.

Дери се оттегли, за да изпълни поръчката на своя крал, а Келсън отново се обърна към сцената на скръбта. Отец Анселм все още беше на колене, заедно със семейството и любимите слуги, а гласът му шептеше в утихналата стая вечните думи на молитвата:

— Господи, помилуй!

— Христе, помилуй!

— Господи, помилуй!

— Отче наш, който си на небесата…

Келсън падна на коляно и остави познатите думи да го заливат, както правеха това в друго време, когато бе коленичил до мъртвото тяло на един човек в полята на Кендър Рий. Този мъж бе баща му Брайън, убит също така неочаквано от черна магия. И сегашните думи го успокояваха не повече от думите, които слушаше преди пет месеца, когато беше коленичил върху пронизаната от ветровете равнина.

— Дарувай им вечен покой, о, Боже.

— И нека вечната светлина грее върху им…

Келсън сподави тихата си въздишка и се изправи, а после се измъкна безшумно от стаята, за да не чува повече шепота на смъртта. Щеше отново да чуе същите думи след два дена и нямаше да му е по-леко да ги приеме, отколкото му беше сега.

И пак се запита, дали някога тези думи могат да се приемат с лекота.

Глава седемнадесета

А и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас.

Първо послание до коринтяни 11:19

Наближаваше вечерта на този съдбовен ден. Келсън скърбеше, Морган и Дънкан пътуваха, макар че не го знаеха, към мястото на скръбта, а Курията на Гуинид продължаваше да заседава в Дхаса.

Лорис бе събрал епископите в голямата зала на Курията в центъра на епископския дворец, недалече от мястото, където предишната нощ той и колегите му изпълниха церемонията по отлъчването. Заседанието бе открито малко сред разсъмване. С кратко прекъсване за обяд и за някои неотложни лични ангажименти, обсъжданията продължиха, но решението не беше по-близо, отколкото в началото на деня.

Главната причина за безизходното положение бяха двама души: Ралф Толивър и Уолфръм де Бленит — един от дванадесетте пътуващи епископи на Гуинид, които нямаха определена епархия. Толивър показа несъгласието си още в началото на заседанието — все пак отлъчването от църквата заплашваше неговата епархия. Но в крайна сметка въпросът бе поставен открито от Уолфръм.

Сърдитият стар духовник бе пристигнал по средата на сутрешното заседание заедно със седем от колегите си, и веднага се ядоса, че въпросът за отлъчването се обсъжда най-сериозно. Той се появи с много шум — враговете му биха казали, че невъзпитаните пътуващи епископи винаги са такива — и веднага се обяви открито против предлаганите от Лорис санкции срещу Коруин. Подобно на Арилан и Кардиъл предишния ден, и той смяташе, че херцогът на Коруин безспорно заслужава някакво наказание за деянията си в „Св. Торин“, както и неговият братовчед дерини, който твърде дълго се беше прикривал под маската на свещеник. Но да наказваш цялото херцогство за греховете на господаря му, особено след като с този господар вече са се оправили, това наистина беше чудовищно.

Споровете се разпалваха. Кардиъл и Арилан, надявайки се да получат някаква представа за намеренията на сприхавия старец Уолфръм, се държаха настрана от повечето разправии. Те внимаваха да не кажат нещо, което да ги въвлече в дебатите, преди да са подготвени за тях. Но и двамата разбираха, че Уолфръм може да бъде нужната им искра, която да накара останалите да вземат тяхната страна, стига само да успееха да преценят точно момента за атака. Нужно беше нещата да се подготвят старателно.