Принц с часовников механизъм

Въпросите изригваха в съзнанието й: Къде е Мортмейн? Как е

възможно майка ми да е ловец на сенки? Ако баща ми е демон, как е

възможно аз да съм жива, когато всички деца на ловци на сенки и демони

са мъртвородени? Но ужасът в очите на Нат я накара да замълчи;

независимо от всичко, усети как ръката му се плъзна в нейната. — Няма

от какво да се страхуваш, Нат.

— Това сигурно се отнася за теб. Ти винаги си била добрата. Аз ще

горя в ада, Теси. Теси, къде е ангелът ти?

Тя докосна с ръка шията си, беше инстинктивен жест.

— Не го сложих. Нали се представях за Джесамин.

— Трябва… да го носиш… винаги — закашля се той и на устата му

се появи кръв. — Носи го винаги. Обещаваш ли?

Тя поклати глава.

— Нат…

Не мога да ти вярвам, Нат, помисли си тя.

— Знам — гласът му повече приличаше на хриптене. — Няма

прошка за… нещата, които съм извършил.

Тя стисна още по-здраво ръката му, пръстите и бяха хлъзгави от

кръвта му.

— Прощавам ти — прошепна тя, без да знае и без да се интересува

дали това бе вярно.

Сините му очи се разшириха. Лицето му имаше цвета на стар

пожълтял пергамент, а устните му бяха почти бели.

— Не знаеш всичко, което съм сторил, Теси.

Тя изплашено се приведе над него.

— Нат?

Не последва отговор. Лицето му бе станало неподвижно, очите му

бяха широко отворени и полуобърнати назад. Ръката му се изплъзна от

нейната и се удари в пода.

— Нат — повтори тя отново и допря пръсти до мястото на шията

му, където трябваше да усети биенето на пулса му, но знаеше

предварително какво ще усети.

Не усети нищо. Той бе мъртъв.

Теса се изправи. Разкъсаната й жилетка, панталонът и ризата й,

дори краищата на косата й, бяха напоени с кръвта на Нат. Чувстваше се

напълно вцепенена, все едно я бяха потопили в леденостудена вода. Тя

се обърна бавно, едва сега за първи път, чудейки се дали останалите бяха

видели всичко това, дали бяха чули разговора й с Нат, учудвайки се.

Те дори не гледаха към нея. Бяха коленичили — Шарлот, Джем и

Хенри — в тесен кръг около нещо тъмно върху пода, точно там, където

тя бе лежала преди малко, а Уил бе легнал върху нея.

Уил.

Теса бе сънувала преди, че върви по някакъв дълъг и тъмен

коридор към нещо ужасно — нещо, което не можеше да види, но знаеше,

че е ужасно и смъртоносно. С всяка стъпка в съня й коридорът ставаше

все по-дълъг, разпростирайки се все по-нататък в тъмнината и ужаса.

Същото чувство на тревога я обхвана и сега, докато се приближаваше

към тях и всяка стъпка, която я делеше от кръга на коленичилите ловци

на сенки, гледащи надолу към Уил, й се струваше цял километър.

Той лежеше настрани. Лицето му бе бяло, дишаше плитко. Джем бе

сложил ръка върху рамото му и му говореше нещо тихо, с успокояващ

глас, но Уил не даваше признаци, че го чува. Под него се бе образувала

локва кръв, оцветявайки пода и в първия момент Теса се взираше в нея,

без да може да разбере откъде се е взела. После пристъпи напред и видя

гърба му. Униформата му бе разкъсана на гърба и на раменете, дебелата

материя бе продупчена от летящите парчета режещ като бръснач метал.

Кожата му бе плувнала в кръв; косата му също бе напоена с нея.

— Уил — прошепна Теса. Чувстваше, че й се вие свят, сякаш се

рееше из въздуха.

Шарлот вдигна поглед.

— Теса — каза тя. — Брат ти…

— Мъртъв е — каза Теса. — Но Уил…

— Той те събори на земята и те покри с тялото си, за да те предпази

от експлозията — каза Джем. В гласа му не се долавяше обвинение. — Но

нямаше нищо, което да защити него. Вие двамата бяхте най-близо до

взрива. Металните парчета разкъсаха гърба му. Губи кръв много бързо.

— Не можете ли да направите нещо? — извиси глас Теса, въпреки

че замайването заплашваше да я погълне. — Ами вашите оздравителни

руни? Иратце?

— Използвахме амисио, руна, която намалява загубата на кръв, но

ако опитаме целебна руна, кожата му ще зарасне върху метала,

вкарвайки го навътре в меките тъкани — категоричен бе Хенри. —

Трябва да се върнем вкъщи и да го занесем в лечебницата. Металът

трябва да бъде отстранен, преди да го лекуваме.

— Да тръгваме тогава — гласът на Теса трепереше. — Трябва…

— Теса — каза Джем. Ръката му все още бе върху рамото на Уил, но

той гледаше към нея, очите му се бяха разширили. — Знаеш ли, че си

ранена?

Тя нетърпеливо посочи към ризата си.

— Това не е моята кръв. На Нат е. Сега трябва… Може ли да бъде

носен? Има ли нещо…

— Не — прекъсна я Джем, достатъчно остро, за нейна изненада. —

Нямам предвид кръвта по дрехите ти. Имаш рана на главата. Ето тук — и

той докосна слепоочието й.

— Не ставай смешен — каза Теса. — Нищо ми няма. — Тя вдигна

ръка и докосна слепоочието си, усети косата си твърда и слепена от

кръв, цялата й буза също лепнеше от кръв, после пръстите й напипаха

разкъсаната ивица кожа, тръгваща от ъгъла на бузата и продължаваща

към слепоочието. Прониза я остра болка.

Това бе последната капка. Изтощена от загубата на кръв и замаяна

от повторния шок, тя започна да се свлича надолу. Усети ръката на Джем