Принц с часовников механизъм

силна. И нямаше как да не е, помисли си Теса, толкова години бе

разнасяла тежкото спално бельо, нагоре и надолу по стълбите, и

въглища за камините. Теса леко потрепери, когато краката й докоснаха

студения под и не можа да се удържи да не погледне дали Уил бе в

леглото си.

Нямаше го.

— Добре ли е Уил? — попита тя, докато Софи й помагаше да надене

чехлите си. — Събудих се за малко вчера и видях как изваждаха метала

от гърба му. Беше ужасно.

Софи изпъшка.

— В такъв случай е изглеждало по-лошо, отколкото е било в

действителност. Господин Херондейл едва се съгласи да му направят

иратце, преди да излезе късно през нощта. Един дявол знае къде отиде.

— Така ли? Бих могла да се закълна, че говорих с него миналата

нощ. — Намираха се в коридора, Софи я подкрепяше, сложила ръка върху

гърба й. Образите оживяха в съзнанието на Теса. Уил на светлината на

луната, и тя, казвайки му, и нищо няма значение и че това е само сън. И

то бе сън, нали?

— Сигурно сте сънували, госпожице. — Вече бяха стигнали до

стаята на Теса и Софи не я слушаше много внимателно, защото се

опитваше да завърти топката на вратата, без да оставя Теса.

— Всичко е наред, Софи. Мога да стоя и сама.

Софи се възпротиви, но Теса решително настоя, така че на

следващия момент Софи успя да отвори вратата и веднага се зае да

запали огън в камината, а Теса се отпусна в едно кресло. Върху

масичката до леглото имаше купа с чай и сандвичи и тя благодарно

посегна към тях. Вече не й се виеше свят, но се чувстваше уморена,

повече душевно, отколкото физически. Спомни си горчивия вкус на

билковата отвари от която бе пила и как Уил я бе държал, за да й

помогне. Но това бе само сън. Чудеше се какво от това, което си

спомняше от изминалата нощ, е било само сън — Джем, шепнещ нещо в

долната част на леглото й, Джесамин, хълцаща в одеялото си в Града на

тишината…

— Съжалявам за брат ви, госпожице. — Софи бе коленичила пред

камината, пламъците танцуваха около хубавото й лице. Главата й бе

наведена и Теса не можеше да види белега й.

— Не е необходимо да казваш това. Софи. Знам, че той е виновен за

Агата… и Томас…

— Но ви беше брат — категорична бе Софи. — Кръвта си е кръв —

тя отново се наведе над въглищата и нещо в гласа й и в начина, по който

се виеше косата около тила й, тъмна и уязвима, накара Теса да каже:

— Софи, видях те онзи ден с Гидеон.

Софи настръхна цялата, но не се обърна да я погледне.

— Какво имате предвид, госпожице?

— Върнах се да взема верижката си — каза Теса. — Моя ангел с

часовников механизъм. За късмет. И те видях с Гидеон в коридора — тя

преглътна. — Той… галеше ръката ти. Очевидно ти е обожател.

Настана дълга, дълга тишина, през която Софи се взираше в

проблясващите пламъци. Най-накрая каза:

— Ще кажете ли на госпожа Брануел?

Теса подскочи.

— Какво? Не, за бога, Софи! Исках само да те предпазя.

— Да ме предпазите от какво? — гласът на Софи бе безизразен.

— Семейство Лайтууд… — преглътна Теса — не са добри хора.

Когато бях в къщата им, с Уил, видях отвратителни неща, ужасни…

— Това се отнася за господин Лайтууд, не за синовете му! —

Остротата в гласа на Софи накара Теса да потрепери. — Те не са като

него.

— Колко различни мислиш, че са?

Софи се изправи, ръженът подрънкваше в огъня.

— Мислите ме за глупачка, че съм се оставила един джентълмен да

ме направи за посмешище след всичко, което преживях. След всичко, на

което ме е научила госпожа Брануел? Гидеон е добър човек…

— Това е въпрос на възпитание. Софи! Можеш ли да си го

представиш да отиде при Бенедикт Лайтууд и да му каже, че иска да се

ожени за мунданка, която освен това е и прислужница? Можеш ли да си

го представиш да направи това?

Лицето на Софи се изкриви.

— Не знаете нищо — каза тя. — Не знаете какво направи той за

нас…

— Обучението ли имаш предвид? — недоверчиво попита Теса. —

Софи, наистина ли…

Но Софи, клатейки глава, събра полите си и излезе от стаята,

затръшвайки вратата след себе си.

Шарлот, с лакти върху бюрото, въздъхна, сви на топка

четиринайсетия лист хартия и го метна в камината. Огънят пламна за

момент, поглъщайки хартията. Тя почерня и я превърна в пепел.

Шарлот взе перото, потопи го в мастилницата и започна отново.

Аз, Шарлот Мери Брануел, дъщеря на нефилими, с настоящото и от

тази дата подавам оставка като ръководител на Института в Лондон,

от мое име и от името на моя съпруг Хенри Джослин Брануел…

— Шарлот?

Ръката й трепна и върху страницата капна едно мастилено петно,

което размаза акуратно написания текст. Вдигна поглед и видя Хенри,

който се суетеше около бюрото, а върху слабото му, изпъстрено с

лунички лице, бе изписана тревога. Остави писалката. Чувстваше се

неловко, както винаги, когато бе с Хенри и рядко в други моменти,

заради външния си вид — затова че косата й бе изскочила от шиньона,

че роклята й не бе нова, че имаше мастилено петно върху ръкава и че

очите й бяха уморени и подпухнали от плач.

— Какво има, Хенри?

Хенри се запъна.