Принц с часовников механизъм

— Само това, че аз… Скъпа, какво пишеш? — приближи се той към

бюрото, надничайки иззад рамото й. — Шарлот! — грабна той листа от

бюрото; мастилото се бе разляло, но част от написаното се четеше, така

че той разбра за какво ставаше въпрос. — Отказваш се от Института? Как

можеш?

— По-добре да напусна сама, отколкото консулът Уейланд да дойде

тук и да ме изгони — спокойно отвърна Шарлот.

— Имаш предвид да изгони нас — Хенри изглеждаше засегнат. —

Мога ли и аз да кажа нещо в тази връзка?

— Ти никога не си проявявал интерес към случващото се в

Института. Защо го правиш сега?

Хенри изглеждаше така, сякаш го бе зашлевила, така че Шарлот не

можеше да не стане и да не го прегърне и целуне по луничавата буза.

Спомни си, че когато се бе влюбила в него, той й напомняше

възхитително кутре, с ръцете си, твърде дълги за останалата част от

тялото му, с широко отворените си кафяви очи и енергичния си вид.

Винаги бе вярвала, че умът зад тези очи е остър и интелигентен като

нейния, дори и когато другите се надсмиваха над ексцентричността му.

Винаги бе смятала, че ще е достатъчно само да бъде до него и да го

обича, без значение дали той я обичаше или не. Но това бе преди.

— Шарлот — каза той. — Знам защо си ми ядосана.

Тя изненадано повдигна брадичката си. Наистина ли бе толкова

проницателен? Въпреки разговора си с брат Енох, тя си мислеше, че

никой не е забелязал. Самата тя почти не бе в състояние да мисли за

това, още по-малко пък бе в състояние да мисли за това как би реагирал

Хенри, когато научеше. — Така ли?

— Защото не дойдох с теб на срещата с Улси Скот. — Облекчение и

разочарование се бореха в душата на Шарлот.

— Хенри — въздъхна тя. — Това е твърде…

— Не го осъзнах — каза той. — Понякога съм толкова погълнат от

идеите си. Винаги си знаела това за мен, Лоти.

Шарлот пламна. Толкова рядко я наричаше така.

— Бих променил това, ако можех. От всички хора на земята, мислех,

че поне ти го разбираш. Ти знаеш… знаеш, че не се занимавам с

изобретенията си заради себе си. Знаеш, че искам да създам нещо, което

да направи света по-добър, което да направи нещата по-добри за

нефилимите. Точно както го правиш и ти, управлявайки Института. И

въпреки че знам, че съм на второ място за теб…

— На второ място за мен? — гласът на Шарлот се извиси до

невярващ писък. — Ти си на второ място за мен?

— Всичко е наред, Лоти — каза Хенри с невероятна нежност. —

Знам, че когато се съгласи да се омъжиш за мен, бе, защото трябваше да

си омъжена, за да управляваш Института, защото никой нямаше да

възприеме сама жена в позицията на ръководител…

— Хенри — Шарлот се изправи на крака, треперейки. — Как можеш

да ми казваш такова ужасно нещо?

Хенри изглеждаше озадачен.

— Мислех, че това е начинът, по който…

— Мислиш, че не знам защо се ожени за мен? — извика Шарлот. —

Мислиш, че не знам за парите, които баща ти дължеше на моя баща или

това, че баща ми обеща да опрости дълга му, ако се ожениш за мен? Той

винаги е искал момче, някой, който да управлява Института след него, и

щом го нямаше, добре, защо да не плати, за да омъжи дъщеря си, която

иначе нямаше да може да си намери съпруг, тъй като бе твърде грозна и

вироглава; защо да не я даде на някое бедно момче, което просто щеше

да изпълни дълга към семейството си…

— ШАРЛОТ! — Хенри бе станал керемиденочервен. Тя никога не го

бе виждала толкова ядосан. — ЗА КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ГОВОРИШ?

Шарлот се подпря на бюрото.

— Много добре знаеш — каза тя. — Затова се ожени за мен, нали?

— Никога досега не си споменавала и дума за това!

— Защо да го правя? Не е нещо, което не си знаел.

— Разбира се, че е — очите на Хенри горяха. — Не знам нищо за

това, че баща ми е дължал нещо на баща ти. Отидох при баща ти от добра

воля и го попитах дали ще ми окаже честта да го помоля за ръката ти.

Никога не е ставало въпрос за пари!

Шарлот затаи дъх. През всичките тези години, когато бяха женени,

тя никога не бе обелвала и дума за обстоятелствата около годежа им; не

бе имало смисъл, а и не искаше да слуша пелтечене и неубедителни

доводи за това, което знаеше, че е истина. Не й ли го бе казал баща й,

когато й бе съобщил за предложението на Хенри? Той е добър човек, по-

добър от баща си, а на теб ти е нужен някакъв съпруг, Шарлот, ако ще

управляваш Института. Опростих дълговете на баща му, така че този

въпрос между семействата ни е приключен.

Разбира се, той не бе казал, не и с толкова много думи, че това е

причината Хенри да поиска да се ожени за нея. Но тя бе предположила…

— Ти не си грозна — каза Хенри, лицето му все още гореше. — Ти

си прекрасна. И аз не попитах баща ти дали мога да се оженя за теб от

чувство за дълг. Направих го, защото те обичах. Винаги съм те обичал. Аз

съм твой съпруг.

— Не мислех, че искаш да си — прошепна тя.

Хенри клатеше глава.

— Знам, че хората ме смятат за ексцентричен. Чудноват. И дори

луд. И други такива. Пет пари не давам за това. Но ти да си мислиш, че