Принц с часовников механизъм

Аксел Мортмейн, да влезе в Института, където той уби двама от слугите

и едва не отвлече Теса. Когато призоваха Теса, тя каза същите неща,

които бе казвала и преди — че не е знаела къде е Нат, че не го е

подозирала, както и че не е знаела нищо за способностите си, преди

Сестрите на мрака да й ги покажат, и че винаги е мислела, че родителите

й са били хора.

— Ричард и Елизабет Грей бяха проучени много внимателно —

каза Инквизиторът. — Няма никакви факти, които да сочат, че някой от

тях не е бил човек. Момчето, брат й, също е човек. Много възможно е

Мортмейн да е смятал, че бащата на момичето е демон, но ако това е

така, изниква въпросът защо липсват магьосническите знаци.

— Всичко свързано с вас е много любопитно, включително и

способностите ви — Консулът я гледаше със спокойните си светлосини

очи. — Значи нямате представа какво ги е породило и какъв е пределът

им? Опитвали ли сте с нещо, принадлежало на Мортмейн? За да дали

видите дали можете да стигнете до спомените или мислите му?

— Да, опитах. С едно негово копче.

— И?

Тя поклати глава.

— Не се получи. В него нямаше искра, нямаше… нямаше никакъв

признак на живот. Нищо, с което да мога да се свържа.

— Колко удобно — промърмори Бенедикт, достатъчно тихо, за да

не бъде чут, но Теса го чу и пламна.

Консулът й даде знак, че може отново да се върне на мястото си.

Когато го направи, тя мерна за миг лицето на Бенедикт Лайтууд. Устните

му бяха свити в гънка гневна линия. Учуди се какво толкова бе казала, че

да предизвика гнева му.

— И никой не знае абсолютно нищо за Мортмейн, след…

спречкването на госпожица Грей с него в Храма — продължи Консулът,

когато Теса се върна на мястото си.

Инквизиторът размаха няколко от листовете, които се намираха

върху катедрата.

— Къщите му са били претърсени и се е оказало, че са напълно

опразнени, нямало е никакви негови вещи. Претърсени са били и

складовете му и резултатът е идентичен. Приятелите ни от Скотланд

Ярд също са провели разследване. Той просто е изчезнал. В буквалния

смисъл, както ни каза нашият млад приятел Уилям Херондейл.

Уил се усмихна сияйно, сякаш бе получил комплимент, но на Теса

не й убягна ехидността, стаена под тази усмивка, ехидност, която й

напомни блестящите ръбове на бръснач.

— Предложението ми е — заговори Консулът — Шарлот и Хенри

Брануел да бъдат порицани и през следващите три месеца всички техни

действия, свързани с Клейва, да ми бъдат докладвани за одобрение.

— Милорд — прозвуча в този момент твърд, ясен глас. Всички се

обърнаха, изумени; Теса осъзна, че не се случваше често някой да

прекъсне Консула. — Бих искал да кажа нещо, ако ми разрешите.

Консулът вдигна вежди.

— Бенедикт Лайтууд — рече той. — Имахте възможност да се

изкажете преди малко по време на разпита.

— Тогава нямах какво да кажа — отвърна Лайтууд. Острият му

клюнообразен профил изглеждаше още по-остър на магическата

светлина. — Но сега искам да оспоря предложението ви.

Консулът се наведе напред върху катедрата. Беше едър и

широкоплещест мъж, с дебел врат, а ръцете му бяха толкова големи, че

можеше да извие гърлото на Бенедикт само с едната от тях. На Теса

ужасно й се прииска той да го направи.

Бе видяла достатъчно, за да не харесва Бенедикт Лайтууд.

— И защо?

— Мисля, че дългогодишното ви приятелство със семейство

Феърчайлд ви е направило сляп за слабостите на Шарлот като

ръководител на Института — каза Бенедикт и всички ахнаха при тези

думи. — Гафовете, допуснати в нощта на пети юли, не само злепоставиха

Клейва, но и станаха причина да изгубим Пиксиса. Необмисленото

нападение срещу Де Куинси нанесе непоправим удар върху

взаимоотношенията ни с лондонските долноземци.

— Вече постъпиха доста молби за обезщетения — избоботи

Консулът. — Те ще бъдат удовлетворени съобразно закона. Но едва ли

обезщетенията са това, което ви вълнува, Бенедикт.

— Но това далеч не е всичко — продължи Бенедикт, а гласът му се

извиси. — Най-лошото е, че тя остави един опасен престъпник, кроящ

планове да съсипе и унищожи ловците на сенки, да избяга, и ние дори

нямаме представа къде би могъл да е той. Така че и отговорността за

намирането му, където и да се крие, също лежи върху плещите на този,

който допусна той да избяга.

Той отново извиси глас. Разнесе се глъчка. Шарлот бе ужасена,

Хенри объркан, а Уил вбесен. Консулът, чиито очи потъмняха, когато

Бенедикт спомена Феърчайлд — това вероятно е семейството на

Шарлот, помисли си Теса — запази мълчание, докато шумът не утихна.

След това каза:

— Омразата ви към предводителя на Анклава няма да ви донесе

дивиденти, Бенедикт.

— Моля за извинение, милорд. Но не вярвам, че оставането на

Шарлот Брануел начело на Института — още повече, когато за всички е

ясно, че ангажиментът на Хенри Брануел е само фиктивен — е в интерес

на Клейва. Смятам, че Институтът не може да се ръководи от жена.

Когато вземат решения, жените не разсъждават логично, а следват

емоциите, идващи от сърцето. Не се съмнявам, че Шарлот е чудесна жена,

но един мъж не би могъл да бъде измамен от жалък шпионин като

Натаниъл Грей.

— Аз бях измамен — Уил скочи на крака и се обърна. Очите му