Принц с часовников механизъм

— Добре е — убедено каза той. — Знаеш го какъв е. Понякога

просто иска да остане сам. Съмнявам се, че гори от нетърпение да

разкаже за днешните ни преживявания на Шарлот и останалите. — И

когато тя продължи да го гледа, той повтори нежно: — Уил може да се

грижи за себе си, Теса.

Тя си спомни за вбесения му поглед, когато го бе заговорила, по-

мрачен и от йоркширската пустош, останала зад тях. Надяваше се, че

Джем не греши.

7

Проклятието

От клетва на сирак във ада

и ангел би се сринал.

Ала в окото на мъртвеца

по-страшна клетва има.

Над мен тя седем нощи тегна,

но смърт не ме застигна.*

Самюъл Тейлър Колридж. "Поема за стария моряк"

* Превод Манол Пейков.

Магнус чу звука от отварянето на външната врата и спорещите

гласове след това и си помисли: "Уил". После вътрешно се засмя, че го бе

помислил. Момчето ловец на сенки се бе превърнал в нещо като досаден

роднина, помисли си той, прегъвайки ъгъла на страница в книгата,

която четеше — „Диалози на боговете" от Лукиан (Камила щеше да

побеснее, че прегъва страниците в книгата й). Някой, чиито навици

познаваш добре, но не можеш да промениш. Някой, когото можеш да

разпознаеш по звука на стъпките му в коридора. Някой, който се чувства

в правото си да спори с лакея, на когото му е било разпоредено да казва,

че не сте си вкъщи.

Вратата на гостната се отвори и на прага застана Уил, видът му

изразяваше нещо средно между триумф и покруса — което си бе цяло

постижение.

— Знаех си, че си тук — обяви той, когато Магнус се надигна от

дивана, провесвайки крака към пода. — А сега ще кажеш ли на този

дългуч да спре да се мотае около мен? — и той посочи към Арчър, ратая

на Камила и понастоящем лакей на Магнус, който се спотайваше зад Уил.

На лицето му появи сянка на неодобрение, която прерасна в гримаса на

неодобрение. — Кажи му, че искаш да се видиш с мен.

Магнус остави книгата на масичката до себе си.

— А може би не искам да се видя с теб — каза той. — Казах на

Арчър да не пуска никого, а не да не пуска никого, с изключение на теб.

— Той ме заплашваше — каза Арчър със съскащия си, не съвсем

човешки глас. — Ще се оплача на господарката.

— Оплачи се — каза Уил, а очите му, сини и тревожни, бяха вперени

в Магнус. — Моля те. Трябва да говоря с теб.

По дяволите, помисли си Магнус. След изтощителния ден, прекаран

в изчистване на блокираща паметта магия на един от членовете на

семейство Пенхалоу, имаше желание само да си почива. Бе престанал да

се ослушва за стъпките на Камила в коридора и бе спрял да очаква

съобщение от нея, но определено предпочиташе тази стая пред другите

— тази стая, където присъствието й се усещаше в розите с бодли върху

тапетите, в лекия парфюм, който се излъчваше от драпериите. С

нетърпение очакваше вечерта край камината — с чаша вино, книга, и

оставен на спокойствие.

А сега Уил Херондейл бе тук, с това негово изражение на болка и

отчаяние, очакващ Магнус да му помогне. И ти наистина трябва да

направиш нещо, помисли си Магнус, за да приглушиш тревогата,

надигнала се в сърцето ти, и да помогнеш на това отчаяно момче.

— Много добре — каза той с многострадален израз. — Може би

наистина трябва да останеш и да ми кажеш за какво става въпрос. Но те

предупреждавам, че няма да викам демони. Не и преди вечеря. Освен ако

не си открил някое неопровержимо доказателство…

— Не — Уил тутакси влезе в стаята, хлопвайки вратата в лицето на

Арчър. След това се пресегна и я заключи, а после пристъпи към огъня.

Той бе толкова успокояващ. През частта от прозореца, която не бе

закрита от завеси, се виждаше площадът навън, потънал в здрач, и

листата, които поривистият вятър гонеше по паважа. Уил свали

ръкавиците си, сложи ги върху полицата на камината и простря ръце над

огъня. — Не искам да викате демони.

— Ха. — Магнус вдигна обутите си в ботуши крака върху малката

масичка от розово дърво пред дивана — още един жест, който щеше да

вбеси Камила, ако бе там. — Това е добра новина, предполагам.

— Искам да ме изпратиш там. В царството на демоните.

Магнус бе шокиран.

— Искаш да направя какво

?

На фона на проблясващия пламък профилът на Уил бе тъмен.

— Направи портал към измерението на демоните и ме изпрати там

през него. Можеш да го направиш, нали?

— Това е черна магия — каза Магнус. — Не е точно некромантия,

но… — Не е необходимо някой да знае.

— Така ли? — гласът на Магнус прозвуча рязко. — Тези неща

винаги излизат наяве. И ако Клейвът разбере, че съм изпратил някой от

членовете му, най-обещаващият, при демоните, в друго измерение…

— Клейвът не ме смята за обещаващ — гласът на Уил бе студен. —

Аз не съм обещаващ. Аз не съм никакъв, нито някога ще бъда. Не и без

твоя помощ.

— Започвам да се питам дали не си изпратен при мен, за да ме

проверяваш, Уил Херондейл.

Уил се засмя леко.

— От бог ли?

— От Клейва. Който може би също е бог. Може би се опитват да

разберат дали нарушавам Закона.

Уил се обърна и се взря в него.

— Аз съм убийствено искрен — каза той. — Това не е проверка. Не