Принц с часовников механизъм

някои от забранените книги в библиотеката и затова знаеше какво е

серафимска кама и как да я използва, и че това, което бях отворил, е

Пиксис, само че нямаше представа за какво му е било на баща ни да

съхранява този Пиксис. Накара ме да обещая да не казвам нищо на

родителите ни, още повече в нейно отсъствие, и след това ме заведе да

си легна и ми чете, докато заспах. Бях изтощен от ужаса на преживяното,

струва ми се. Спомням си, че я чух да обяснява с приглушен глас на майка

ми нещо за това как съм се разболял, докато ги е нямало, невинна детска

треска, нищо повече. Междувременно аз се наслаждавах на суетнята

около мен и демонът вече ми се струваше като някакъв едва ли не

забавен спомен. Спомням си, че си представях как ще разкажа за него на

Сесили — без да споменавам, разбира се, че Ела ми е спасила живота,

докато аз крещях като дете.

— Ти наистина си бил дете — отбеляза Магнус.

— Бях достатъчно голям — отвърна Уил. — Достатъчно голям, за

да разбера както става, когато на следващата сутрин се събудих от

отчаяните вопли на майка ми. Тя бе в стаята на Ела, а Ела бе мъртва в

леглото си. Направиха всичко възможно, за да ме държат настрана, но аз

бях успял да видя достатъчно. Тя се бе подула, имаше зеленикавочерен

цвят, сякаш нещо бе започнало да я разлага отвътре. Изобщо не

приличаше на сестра ми. Изобщо не приличаше на човешко същество. За

разлика от тях аз знаех какво се бе случило. "Всеки, който те обича, ще

умре. И ще започна от нея." Проклятието се бе сбъднало. И тогава

разбрах, че трябва да ги напусна, че трябва да напусна семейството си,

преди да съм им причинил този ужас отново. Тръгнах си още същата нощ

и се отправих към Лондон.

Магнус отвори уста, след това отново я затвори. Не знаеше какво да

каже. — Виждаш ли — каза Уил, — проклятието едва ли би могло да се

нарече глупост. Видях го осъществено в действие. От този момент се

боря да направя така, че докато съм жив, това, което сполетя Ела, да не

сполети никого другиго. Можеш ли да си представиш това? Можеш ли?

— той прокара ръце през тъмната си коса, оставяйки разбърканите

кичури отново да паднат в очите му. — Да не допускаш никого близо до

себе си. И същевременно да правиш така, че всеки, който би могъл да те

заобича, да те намрази. Трябва да държа семейството си на разстояние

от самия себе си и се надявам те да ми простят това. Всеки ден трябва да

проявявам жестокост към тези, с които съм избрал да живея, за да не

стане така, че те да изпитат привързаност към мен.

— Теса… — в съзнанието на Магнус внезапно изплува момичето

със сериозното лице и сивите очи. — Мислиш, че тя не те обича ли?

— Да. Държах се достатъчно отвратително с нея — гласът на Уил

прозвуча окаяно и злощастно и същевременно в него се долавяше

ненавист към самия себе си. — Мисля, че имаше момент, когато тя бе,

поне така ми се струваше, почти мъртва, разбираш какво искам да кажа,

и аз я оросих като дъжд, показах й какво чувствам. Мисля, че тя ми

възвърна способността отново да изпитвам чувства. Но аз я съкруших по

най-жесток начин и сега тя ме мрази.

— Ами Джем? — попита Магнус, страхувайки се да чуе отговора.

— Джем така и така ще умре — каза Уил със задавен глас. — Джем е

нещо, което мога да си позволя. Казвам си, че ако умре, това няма да е по

моя вина. Той и без това умира, при това страдайки. Смъртта на Ела поне

бе внезапна. Може би независимо от мен той би могъл да има лека смърт

— и той вдигна очи, срещайки обвинителния поглед на Магнус. — Никой

не може да живее съвсем без нищо — прошепна. — Джем е всичко, което

имам.

— Трябва да му го кажеш — каза Магнус. — Той би избрал да бъде

твой парабатай, независимо от всичко, дори и да знаеше за риска.

— Не мога да го натоварвам с това знание. Той щеше да го запази в

тайна, ако го помолех, но това би му причинило болка, а и болката, която

причинявам на другите, щеше да го наранява още повече. Ако пък бях

казал на Шарлот, на Хенри и на останалите, че държанието ми е само

преструвка; че всяко ужасно нещо, което съм им казвал, е лъжа; че се

скитам из улиците само за да създавам впечатлението, че съм бил навън,

за да се напивам и да ходя по бордеите, когато всъщност нямам никакво

желание да го правя — тогава ще спра да ги отблъсквам.

— Значи не си казвал на никого за проклятието? На никого, освен

на мен, на никого през всичките тези години?

— Как бих могъл? — попита Уил. — Как бих могъл да бъда сигурен,

че някой нямаше да се привърже към мен, ако знаеше истината? История

като тази може да предизвика съжаление, съжалението може да

прерасне в привързаност и тогава…

Магнус повдигна вежди.

— Не се ли притесняваш за мен?

— Че може да ме заобичаш? — в гласа на Уил се долавяше искрено

учудване. — Не, ти мразиш нефилимите. И освен това мисля, че вие,

магьосниците, имате начини да се предпазвате от нежеланите емоции.

Но ако такива като Шарлот и Хенри научат, че това, за което се

представям, е само маска, ако научат за вярното ми сърце, те биха могли

да ме заобичат.

— И тогава биха могли да умрат — завърши Магнус.

Шарлот бавно вдигна лице от ръцете си.