Принц с часовников механизъм

мога да продължавам повече така, да призовавам Демони слепешката,

без да съм сигурен дали този ще е правилният, непрекъснато да се

надявам и непрекъснато да се разочаровам. И всеки следващ ден да е все

по-мрачен и по-мрачен, защото мога да я загубя завинаги, ако ти…

— Да я загубиш? — Магнус се хвана за думата. Той седна изправен,

присвивайки очи.

— Всичко това е заради Теса. Знам, че е така.

Уил пламна, върху лицето му се разля червенина, която смени

бледността му.

— Не е само заради нея.

— Но ти я обичаш.

Уил го погледна втренчено.

— Разбира се, че я обичам. — каза най-после. — Вече си мислех, че

никога няма да обичам някого, но я обичам.

— Има ли това проклятие за цел да те лиши от способността ти да

обичаш? Защото това е най-голяма глупост, която някога съм чувал.

Джем е твой парабатай. Виждал съм те с него. Ти го обичаш, нали?

— Джем е най-големият ми грях — отвърна Уил. — Моля те не ми

споменавай за него.

— Да не ти споменавам за Джем, да не ти споменавам за Теса.

Искаш от мен да отворя за теб портал към света на демоните, а не искаш

да ми кажеш защо да го направя? Не желая да го правя, Уил. — Магнус

скръсти ръце пред гърдите си.

Уил бе сложил ръка върху камината. Бе някак притихнал,

пламъците очертаваха чертите ма лицето му, чистия му и красив

профил, изяществото на дългите му слаби ръце.

— Видях семейството си днес — каза той, а после бързо се поправи.

— Сестра си. Видях по-малката си сестра. Знаех, че са живи, но никога не

бях си помислял, че може да ги видя отново.

— Защо? — в гласа на Магнус се долавяше загриженост, усещаше,

че е достигнал някакъв предел, някакъв преломен момент с това

странно, вбесяващо го, наранено и изтерзано момче. — Какво толкова

ужасно са сторили?

— Какво са сторили ли? — Уил извиси глас. — Какво са сторили?

Нищо. Причината е в мен. Аз съм отрова. Отрова за тях. Отрова за всеки,

който ме обича.

— Уил…

— Излъгах те — каза Уил, като внезапно се дръпна от огъня.

— Възмутително — промърмори Магнус, но Уил вече не бе тук,

беше се пренесъл в спомените си, което може би бе по-добре. Крачеше

напред-назад, влачейки крака по великолепния килим на Камила.

— Помниш какво ти бях казах, нали? Бях в библиотеката в къщата

на родителите ми в Уелс. Валеше; бях отегчен и се ровех в старите неща

на баща ми. Той пазеше някои неща от живота си като ловец на сенки,

неща, които не е искал да изхвърли по сантиментални причини,

предполагам. Едно старо стили, само че тогава не знаех какво е това, и

една малка гравирана кутия в едно тайно чекмедже на бюрото си. Мисля,

че е смятал, че това е достатъчна бариера срещу любопитството на

децата, само че нищо не е достатъчно, когато става въпрос за

любопитството на децата. И разбира се, първото нещо, което направих,

когато открих чекмеджето, бе да го отворя. Някаква лека мъгла се

разстла около мен и после със свистене се издигна във въздуха,

превръщайки се в жив демон. Започнах да пищя, когато видях

съществото. Бях само на дванайсет. Никога не бях виждал подобно нещо.

Огромни, смразяващи, нащърбени зъби и опашка с бодливи шипове, а аз

нямах нищо. Никакво оръжие. Когато той изрева, аз паднах върху

килима. Съществото закръжи над мен, съскайки. В този момент в стаята

се втурна сестра ми.

— Сесили?

— Ела. По-голямата ми сестра. Нещо блестеше в ръката й. Сега вече

знам какво е било — серафимска кама, но тогава нямах ни най-малка

представа. Изкрещях й да излезе, но тя застана между съществото и мен.

Сестра ми изобщо не знаеше какво е това страх. Никога не се бе

страхувала от нищо. Никога не се бе страхувала да се изкачи на най-

високото дърво, да язди най-буйния кон. Тогава, в библиотеката, също

не се изплаши. Каза на съществото да се махне. То продължаваше да

кръжи като огромно гадно насекомо. Тя му каза да се маха, а то само се

изсмя.

Това значи било. Магнус усети как в него се надига странно чувство

на съжаление и симпатия към момичето, отгледано без да знае нищо за

демоните, призоваването и прогонването им, изправило се там, без да

подозира нищо.

— То се изсмя и размаха опашката си, събаряйки сестра ми на пода.

След това очите му се впериха в мен. Бяха целите червени, без никакво

бяло. Каза:

— Исках да убия баща ти, но него го няма и затова ще убия теб.

Бях толкова ужасен, че единственото, което можех да направя, бе

да се пуля в една точка. Ела запълзя по килима, пресягайки се към

серафимската кама.

— Ще те прокълна — продължи съществото. — Всички, които те

обичат, ще умрат. Любовта им ще бъде тяхната присъда. Може да минат

няколко мига, могат да минат години, но всеки, който погледне към теб с

любов, ще умре, освен ако ти не се отдръпнеш от него завинаги. И нека

това се случи първо с нея. Той изръмжа по посока на Ела и изчезна.

Магнус не можа да се сдържи да не попита:

— Тя падна ли мъртва?

— Не — продължаваше да крачи Уил. Свали сакото си го метна

върху един стол. Въздългата му коса бе започнала да се накъдря от

топлината на тялото му, към която се прибавяше и топлината на огъня;

бе се залепила отзад на тила му.

— Тя бе невредима. Обгърна ме с ръце и започна да ме успокоява.

Каза ми, че думите на демона не означават нищо. Бе си позволила да чете