Принц с часовников механизъм

самообладание пред нея, помисли си тя. За първи път си бе позволил да е

рязък с нея или да не обръща внимание на думите й, да мисли първо за

себе си, а не за нея…

Бе го приела като нещо подразбиращо се, помисли си тя с изненада

и срам, вперила очи в премигващите светлини на свещите. Бе приела, че

добротата и сърдечността му са нещо толкова естествено и присъщо за

него, че никога не си бе задавала въпроса дали те не му струваха усилие.

Усилието да застане между Уил и света, защитавайки всеки един от тях

от другия. Усилието да приема хладнокръвно загубата на семейството

си. Усилието винаги да е приветлив и спокоен пред лицето на

собствената си смърт.

Изведнъж отнякъде се разнесе пронизителен звук. Теса се изправи

в леглото си. Какво беше това? Идваше иззад врата, най-вероятно от

коридора.

— Джем?

Тя скочи на крака и свали халата си от гвоздея, на който бе закачен.

Наметна го бързо и се втурна към коридора.

Бе имала право — звукът идваше от стаята на Джем. Спомни си

първия път, когато го бе срещнала, очарователната музика на цигулката

му, която струеше като вода изпод прага. Звукът, който бе чула сега,

нямаше нищо общо с музиката на Джем. Тогава бе чула звука от

докосването на лъка до струните на цигулката, а сега чуваше писък,

сякаш някой крещеше от болка. Искаше й се да се втурне в стаята на

Джем и същевременно се страхуваше да го направи; накрая все пак хвана

топката на вратата, завъртя я и вратата се отвори; влезе в стаята и бързо

затвори вратата след себе си.

— Джем — прошепна тя.

Факлите с магическа светлина върху стените горяха едва-едва.

Джем бе седнал върху рамката в долната част на леглото си само по риза

и панталони, сребристата му коса бе разчорлена, цигулката бе опряна на

рамото му. Той ожесточено стържеше с лъка по нея, а звукът, който тя

издаваше, бе подобен на писък. В този момент една от струните на

цигулката се скъса със стон.

— Джем! — отново извика тя и когато той не вдигна поглед,

прекоси стаята и дръпна лъка от ръката му.

— Джем, спри за бога! Цигулката ти, прекрасната ти цигулка —

искаш да я съсипеш ли?

Той погледна към нея. Зениците му бяха огромни, сребърното в

очите му, което обграждаше черното, бе само тънка ивица. Дишаше

тежко, яката на ризата му бе разтворена, около ключиците му бе избила

пот. Страните му горяха.

— Какво значение има? — каза той толкова тихо, че думите му

прозвучаха като въздишка. — Какво изобщо има някакво значение? Аз

умирам. Няма да доживея двайсет. Какво значение има дали цигулката

ми ще си отиде преди мен?

Теса бе потресена. Никога досега не бе говорил така за болестта си,

никога.

Той се изправи и тръгна към прозореца, отдалечавайки се от нея. В

стаята се прокрадна лъч лунна светлина, успял да пробие някак гъстата

мъгла; зад прозореца се разстилаше млечнобелият й воал и сред него се

движеха някакви неясни неща — призраци, сенки, лица, изкривени в

подигравателна гримаса. — Знаеш, че е вярно.

— Нищо не е окончателно — гласът й потрепери. — Или веднъж

завинаги предопределено. Лекарство…

— Няма лекарство. — В гласа му сече не се усещаше гняв, а само

примирение, което бе още по-лошо. — Ще умра, знаеш, че е така, Теса.

Може би дори още следващата година. Умирам, нямам семейство, а

единственият човек, на когото вярвам повече отколкото на всички

други, се забавлява с това, което ме убива.

— Джем, не мисля, че Уил е имал предвид това. — Теса подпря лъка

на таблата на леглото и се приближи внимателно към него, сякаш той бе

някакво животинче, което се страхуваше, че може да подплаши. — Той

просто се опитва да избяга. От нещо тъмно и ужасно. Знаеш какъв е,

Джем. Видя го след срещата със Сесили.

В този момент бе застанала точно зад него, достатъчно близо, че да

може да протегне ръка и да го докосне. Но не го направи. Бялата му риза

бе залепнала за гърба му, мокра от пот. През нея прозираха белезите му.

Той хвърли небрежно цигулката върху леглото и се обърна към нея.

— Той знае какво означава това за мен — каза. — Да го гледам как

си играе с това, което съсипа целия ми живот.

— Не е мислил за теб.

— Знам това — вече целите му очи бяха почернели. — Повтарям

си, че е по-добре, отколкото да се преструва, че е. Но Теса, ако не е?

Винаги съм мислил, че дори и да нямам нищо друго на този свят, имам

Уил. Дори и да не съм направил нищо в живота си, което да си е струвало,

винаги съм бил до него. Но може би това не е така.

Гърдите му се надигаха и отпускаха толкова бързо, че тя започна да

се безпокои; постави опакото на ръката си до челото му и почти извика:

— Ти гориш. Трябва да си легнеш.

Той се отдръпна и тя, оскърбена, отпусна ръка.

— Какво става, Джем? Не искаш да те докосвам ли?

— Не и така — пламна той, а след това почервеня още по-силно от

преди.

— Как? — тя бе истински озадачена; бе очаквала така да се държи

Уил, но не и Джем — тази потайност, това раздразнение.

— Сякаш си сестра, а аз съм твой пациент — гласът му бе твърд, но

неравен. — Мислиш, че това, че съм болен, ме прави различен от другите

— той си пое дъх на пресекулки. — Мислиш, че не знам ли — каза, — че

когато хващаш ръката ми, то е само за да измериш пулса ми? Мислиш, че