Принц с часовников механизъм

— Можем да обучим слугите си — троснато отвърна Шарлот, но

Консулът поклати глава.

— Бенедикт Лайтууд ви прави много щедър подарък. Приемете го.

Лицето на Шарлот пламна. Мина доста време, преди тя да кимне с

глава, благодарейки на Консула. Теса почувства, че й се завива свят. Да

бъде обучена? Да се бие, да хвърля ножове и да размахва меч? Една от

любимите й героини, Капитола от „ Скритата ръка“* можеше да се бие

като мъж и се обличаше като мъж. Но това не означаваше, че Теса искаше

да е като нея.

* "Скритата ръка" — роман на Ема Саутуърт (1819-1899),

американска писателка, авторка на сантиментални романи. — Бел.

Прев.

— Много добре — рече Консулът. — Заседанието на Съвета се

закрива и ще бъде възобновено отново на това място след две седмици.

Можете да се оттеглите.

Никой, разбира се, не си тръгна веднага. Настана шумотевица —

хората наставаха от местата си и започнаха да говорят помежду си.

Шарлот бе останала на мястото си; до нея бе Хенри, който сякаш ужасно

искаше да й каже нещо успокоително, но не се сещаше какво, ръката му

извършваше колебливи движения около раменете й. Уил гледаше

свирепо към Гейбриъл Лайтууд в другия край на стаята, а той му

отвръщаше с хладен поглед.

Шарлот бавно се изправи. С ръка върху гърба й, Хенри й шепнеше

нещо. Джесамин също се бе изправила и въртеше новия си бял дантелен

слънчобран. Хенри й го бе дал в замяна на стария, счупен в битката с

автоматоните на Мортмейн. Косата й бе вдигната нагоре в стегнати

кичури и падаше на гроздове над ушите й. Теса стана бързо и групичката

им се отправи напред по пътеката между местата за сядане. Теса чуваше

шепота около себе си, долавяше и откъслечни думи, повтаряни

многократно: „ Шарлот", „Бенедикт”, „никога няма да намери Магистъра",

„две седмици“, „искане", „Консулът", „Мортмейн", "Анклавът",

„оскърбителен"

Шарлот вървеше с изправен гръб, страните й бяха червени, а очите

— вперени напред, сякаш не искаше да чува шептенето край себе си. Уил

се втурна напред, сякаш искаше да се разправи с всички, но Джем

сграбчи парабатая си отзад за палтото. Теса си помисли, че и неговата не

бе лесна, нещо като да си собственик на чистокръвна порода куче, което

иска да ухапе гостите ти. Ръката ти непрекъснато трябва да е върху

нашийника му. Джесамин отново изглеждаше отегчена. Ни най-малко не

я интересуваше какво мисли Анклавът за нея или за някой от

останалите.

Когато стигнаха до вратите на заседателната зала, вече почти

тичаха. Шарлот се спря за момент, за да могат останалите да ги

настигнат. Повечето хора се бяха устремили наляво, откъдето идваха

Теса, Джем и Уил, но Шарлот зави надясно, направи няколко крачки, зави

зад ъгъла и внезапно спря.

— Шарлот, скъпа — разтревожено произнесе Хенри, настигайки я.

Внезапно Шарлот отмести назад крака си и с все сила ритна

стената. Тъй като тя беше от камък, щети нямаше, но пък Шарлот извика

от болка.

— На това му се вика ритник — рече Джесамин, като завъртя

слънчобрана си.

— Мога ли да ти отправя едно предложение — обади се Уил. — На

двайсетина крачки зад нас, в заседателната зала, е Бенедикт. Ако искаш

да се върнеш и да го ритнеш, ще трябва да се целиш малко по-нагоре.

— Шарлот — дълбокият и нисък глас нямаше как да бъде сбъркан.

Шарлот се обърна бързо, кафявите й очи бяха широко отворени.

Беше Консулът. Извезаните със сребърни нишки руни изпъкваха

върху ръкавите и по краищата на мантията му. Приближаваше се към

малката групичка, а погледът му бе вперен в Шарлот. До стената имаше

не повече от една ръка разстояние, така че тя нямаше накъде да

отстъпва.

— Шарлот — рече Консулът Уейланд, — знаеш какво казваше баща

ти всеки път, когато ти загубеше самообладание.

— Да, но казваше също така, че е трябвало да има син — горчиво

отвърна Шарлот. — И ако това се беше случило, ако аз бях мъж, щяхте ли

да се отнесете с мен така, както току-що се отнесохте?

Хенри я прегърна, като й шепнеше нещо, но тя отмести ръката му.

Големите й очи, в които се четеше болка, бяха обърнати към Консула.

— И как се отнесох с вас? — попита той.

— Като с дете, като с малко момиченце, което трябва да бъде

смъмрено.

— Шарлот, аз съм този, който те назначи за ръководител на

Института — гневно рече Консулът. — Направих го не само защото

обичах Гранвил Феърчайлд и знаех, че иска дъщеря му да го наследи, но

и защото смятах, че ще вършиш добре работата си.

— Но назначихте също така и Хенри — каза тя. — И дори ни

казахте тогава, че го правите, защото Анклавът ще приеме да бъде

ръководен от мъж и жена, които са женени, но не и от неомъжена жена.

— В такъв случай, поздравления, Шарлот. Не мисля, че някой от

лондонския Анклав има илюзията, че по някакъв начин е ръководен от

Хенри.

— Вярно е — отвърна Хенри, забил поглед в обувките си. — Всички

знаят, че не ме бива за нищо. Аз съм виновен за случилото се.

— Не е така — отвърна Консулът Уейланд. — Струпаха се доста