Принц с часовников механизъм

предвестниците на Рафаело Санти. — Бел. Прев.

— Това сериозен разговор ли е, Тес? — в гласа му се долавяше

насмешка, но тя бе някак притъпена, като златно острие, изгладено със

стоманен бръснач.

Теса се приближи и седна в креслото срещу него.

— Не те ли притеснява това, че той ти е сърдит? Той е твоят

парабатай. И освен това е Джем. А той никога не се сърди.

— Може би е по-добре, че ми е сърдит — каза Уил. — Такова

търпение е присъщо само на светците и не е добре за никого.

— Не му се присмивай — гласът на Теса стана остър.

— Няма нищо, което да е над насмешката, Тес.

— Джем е. Той винаги е бил добър с теб. Той е самата доброта. Той

те удари миналата нощ, което показва, че си в състояние да вбесиш дори

и светец.

— Джем ме е ударил? — Уил попипа бузата си, изгледаше

изненадан. — Трябва да призная, че не си спомням много от изминалата

нощ. Само как двамата ме събудихте, въпреки че ужасно ми се искаше да

продължа да спя. Помня, че Джем ми крещеше, а ти ме държеше. Знам, че

беше ти. От теб винаги се разнася мирис на лавандула.

Теса не обърна внимание на думите му.

— Джем те удари. Заслужи си го.

— Имаш много надменен вид, почти колкото Разиел на всички тези

рисунки, на които ни гледа отвисоко. Е, кажи ми сега, надменни ангеле,

какво толкова направих, че заслужих да бъда ударен от Джеймс?

Теса се опита да намери точните думи, но те й се изплъзваха;

помогна си с езика, който и двамата с Уил обичаха — поезията. — Нали

знаеш какво казва Дън* в онова свое есе?

* Джон Дън (1572-1631) е английски поет и американски

просветник. — Бел. Прев.

— „Дай на ръцете ми сертификат — да бродят над, под, във, отпред,

отзад”* — цитира Уил, гледайки я.

* Стих от "На любимата, която ще си ляга", Джон Дън, превод

Кристина Димитрова. — Бел. Прев.

— Имам предвид есето

, в което се казва, че човек не е остров. Всяко

нещо, което правиш, не може да не засегне по някакъв начин другите. А

ти никога не мислиш за това. Държиш се така, сякаш живееш на нещо

като остров, островът на Уил, и действията ти нямат никакви

последствия. Но те имат.

— Как отиването ми в свърталището на ифритите може да засегне

Джем? — попита Уил. — Предполагам, че е трябвало да дойде и да ме

извлече, но той е правил и по-опасни неща за мен. Ние се защитаваме

един друг.

— Не, ти не го правиш — изкрещя Теса. — Мислиш ли, че изобщо го

е грижа за опасността? Наистина ли го мислиш? Целият му живот е

съсипан от дрогата, от този уин фен, а ти се вдигаш, отиваш в това

свърталище на опиум и се дрогираш, сякаш това няма никакво значение

за теб, сякаш е само игра. Той трябва да взема това отвратително нещо

всеки ден, за да може да живее, но междувременното го убива. Той мрази

да е зависим от него. Дори не понася да ходи и да си го купува; моли теб

да го правиш — Уил се опита да протестира, но Теса вдигна ръка. — След

това се замъкваш в Уайтчапъл и даваш парите си на тези хора, които

приготвят дрога и пристрастяват други хора към нея. При това се

държиш така, сякаш това е просто разходка за удоволствие до

континента. Какво изобщо си мислиш?

— Но това няма нищо общо с Джем.

— Изобщо не помисли за него — каза Теса. — А би трябвало. Не

разбираш ли, че той си мисли, че се подиграваш с това, което го убива? А

уж си му брат.

Уил пребледня.

— Не би могъл да си мисли това.

— Мисли си го — каза тя. — Той разбира, че не те е грижа какво

мислят другите за теб. Но очаква да те е грижа какво мисли той за теб. И

как се чувства.

Уил се наведе напред. Светлината на пламъците хвърляше странни

отблясъци върху кожата му, правейки така, че синината на бузата му да

изглежда черна.

— Не е вярно, че не ме е грижа какво мислят другите — каза той с

изненадваща страст, взирайки се в пламъците. — Само това ми е в

главата — какви си мислят другите, какво изпитват към мен и аз към

тях; и това ме влудява. Искам да избягам някъде…

— Не говориш сериозно, нали? Уил Херондейл да си мисли какво

мислят другите за него? — Теса се опита да каже това възможно най-

тихо. Изражението на лицето му я сепна. Не бе затворено в себе си, а

открито, сякаш бе обсебен от някаква мисъл, която отчаяно искаше да

сподели с някого, но не се решаваше. Това е момчето, което взе писмата

ми и ги скри в стаята си, помисли си тя, но не можеше да му се ядоса.

Беше си мислила, че ще е бясна, когато го види отново, но не беше, бе

само озадачена и учудена. Това със сигурност показваше интерес към

другите, бе толкова в стила на Уил да иска да ги прочете.

Имаше нещо ужасно непосредствено в изражението му, в гласа му:

— Тес — каза той. — Мисля само за това. Не те поглеждам, без да си

помисля какво чувстваш към мен и от какво се страхуваш.

Той внезапно млъкна, вратата се бе отворила и в стаята влезе

Шарлот, следвана от висок мъж, чиято светлоруса светеше като

слънчоглед в здрача. Уил бързо се обърна, лицето му бе толкова