Принц с часовников механизъм

върколаците. — Съжалявам.

Скот въздъхна.

— Няма нищо. Всъщност винаги си нося — и той извади от друг

джоб на кадифеното си сако (под него се виждаше жилетка с десен на

водни лилии, която несъмнено би засрамила тази на Хенри), навито на

руло парче коприна; вътре имаше златна щипка и златна лъжичка. Той

ги постави върху масичката, вдигна капачето на чайничето и остана

видимо доволен.

— Чай на перли! От Цейлон, предполагам? Пили ли сте някога чай в

Маракеш? Те го потапят в захар или в мед.

— Перли ли? — произнесе Теса, която никога не успяваше да устои

на изкушението да зададе въпрос, дори и когато прекрасно знаеше, че

идеята не е добра. — В чая няма перли, нали?

Скот се засмя и постави капачето обратно на мястото му. После се

облегна назад, а Шарлот, със стиснати в тънка линия устни, наля чай в

чашата му.

— Колко очарователно! Не, наричат го така, защото листенцата на

чая са навити на малки топчета, наподобяващи перла.

Шарот се обади:

— Господин Скот, наистина се налага да обсъдим ситуацията.

— Да, да, прочетох писмото ти — въздъхна той. — Интрига на

долноземците. Колко глупаво. Може би ще искате да ви разкажа за

портрета ми, нарисуван от Алма-Тадема*. Бях облечен като римски

войник.

* Лорънс Алма-Тадема (1836-1912) — британски художник,

популярен през Викторианската епоха с картините си, представящи

сцени от ежедневния живот по време на Античността. — Бел. Прев.

— Уил — каза Шарлот с твърд глас. — Може би няма да е зле да

споделиш с господин Скот какво си видял в Уайтчапъл миналата нощ.

Уил, за изненада на Теса, го направи, като сведе саркастичните си

забележки до минимум. Докато говореше, Скот го наблюдаваше над ръба

на чаената си чаша. Очите му бяха толкова светлозеленн, че изглеждаха

почти жълти.

— Съжалявам, момчето ми — каза той, когато Уил свърши. — Не

разбирам защо това изисква толкова спешна среща. Добре знаем за

съществуването на тези ифритски свърталища на пушачи на опиум, но

не мога непрекъснато да следя всеки член на глутницата си. Ако някои

от тях са изкушени от порока… — той се наклони по-близо. — Знаеш ли,

че очите ти имат цвета на теменужка? Не са точно сини, нито виолетови.

Много странно наистина.

Уил отвори широко странните си очи и на лицето му цъфна широка

усмивка.

— Мисля, че споменаването на Магистъра е това, от което е

обезпокоена Шарлот.

— Ааа — погледна Скот към Шарлот. — Загрижена си да не ви

изменям, както смятате, че ви е изменил и Де Куинси. Че съм се съюзил с

Магистъра — нека го наречем с името му, Мортмейн, и че съм се

съгласил вълците ми да изпълняват неговите заповеди.

— Помислих си — изрече Шарлот колебливо, — че лондонските

долноземци биха могли да се чувстват предадени от Института, след

това, което се случи с Де Куинси. Смъртта му…

Скот намести монокъла си. Докато го правеше, светлината се

отрази в златната халка, която носеше на показалеца си, и там

заблестяха думите: L’art pur l'art.

— Бе най-приятната изненада за мен, след като открих Савойските

турски бани на „Джърмин Стрийт“. Презирах Де Куинси. Ненавиждах го

от дъното на душата си.

— Е, добре, децата на нощта и децата на луната никога не са били

особено…

— Де Куинси уби един върколак — неочаквано каза Теса,

спомените й се смесиха с тези на Камила, предизвикани от спомена за

едни други жълто-зелени очи, толкова приличащи на тези на Скот.

Заради връзката му с Камила Белкор.

Улси Скот й отправи дълъг, изпълнен с изненада поглед.

— Това — каза той, — бе брат ми. По-възрастният ми брат. Той бе

водач на глутницата преди мен, аз го заместих на поста му. Обикновено

някой трябва да убие някого, за да стане водач. В моя случай това стана с

гласуване и върху мен се стовари задачата да отмъстя за брат си от

името на всички в глутницата. Чак сега разбирам — той направи

елегантен жест с ръка, — че вие сте се погрижили за Де Куинси вместо

мен, нямате представа колко съм ви задължен — той килна шапката си

встрани. — Как умря?

— С писъци.

Теса бе потресена от откровеността на Шарлот.

— Това е прекрасно. — Скот остави чашата си. — Дължа ви услуга.

Ще ви кажа какво зная, въпреки че не е много. Преди доста време

Мортмейн дойде при мен, искаше да се обединим в създаването на клуб

„Пандемониум". Отказах, тъй като Де Куинси вече бе влязъл в него, а аз

не исках да съм част от клуб, в който членува и той. Мортмейн ми даде да

разбера, че в клуба винаги ще има място за мен, ако размисля…

— Каза ли ви какви са целите му? — прекъсна го Уил. — Каква е

крайната цел на клуба?

— Да съсипе ловците на сенки — отвърна Скот. — Мислех, че

знаете това. Не е клуб по градинарство, все пак.

— Смятаме, че с натрупал доста омраза — каза Шарлот.

— Срещу Клейва. Родителите му са били убити от ловци на сенки

преди години. Били са магьосници, навлезли доста навътре в

изучаването на черната магия.

— Не толкова омраза, колкото an Idee flxe* — каза Скот. — Нещо