Принц с часовников механизъм

голямо деколте, а от очите й се подаваха главите на съскащи змии. Една

от тях протегна дългия си език и облиза бузата на Бенедикт Лайтууд.

— Това е демон — пое си дълбоко дъх Теса, забравяйки за момент

да се прави на Джесамин. — Нали?

За нейна радост Нат сякаш не забеляза нищо странно във въпроса

й.

— Разбира се, глупавото ми зайче. Бенедикт си пада по жени

демони.

В ушите и прозвуча гласът на Уил: „ Бих се изненадал, ако някое от

среднощните посещения на стария Лайтууд в определени места в

Шедуъл не му докара тежка форма на демонска шарка".

— О, хм — пророни тя.

— Всъщност — кисело рече Нат, — каква ирония, като се има

предвид надменното и високомерно държание на нефилимите. Често се

питам защо Мортмейн го фаворизира толкова и защо така страстно

желае да го види начело на Института. Теса почти се бе досетила за това,

но информацията, че зад жестоката решимост на Бенедикт да отнеме

Института от Шарлот най-вероятно стои Мортмейн, се стовари върху й

като удар.

— Изобщо не разбирам — каза тя, опитвайки се да наподоби

свадливия нрав на Джеси, — каква полза ще има Магистърът от него.

Това е само една стара и скучна сграда…

Нат се засмя снизходително.

— Не е само сграда, глупачето ми. Това е позиция. Ръководителят

на лондонския Институт е един от най-влиятелните ловци на сенки в

Англия, а Магистърът дърпа конците на Бенедикт, все едно е

марионетка. С негова помощ той ще съсипе Съвета отвътре, докато

армията му от автоматони ще го съсипе отвън — той умело се завъртя,

както го изискваше танцът; само това, че бе танцувала много пъти с Нат,

помогна на Теса да се задържи на крака и да не падне, толкова бе

шокирана. — Освен това не е съвсем вярно, че Институтът няма никаква

стойност. Достъпът до Голямата библиотека сам по себе си ще е огромно

преимущество за Магистъра. Без да броим оръжейната…

— Ами Теса — тя снижи гласа си, за да не потрепери.

— Теса ли?

— Сестра ти. Магистърът все още я иска, нали?

Нат за първи път я погледна с недоумение.

— Това вече не ни касае, Джесамин — каза той. — Теса ще бъде

арестувана за нелегално притежание на принадлежности за черна магия

и ще бъде изпратена в Града на тишината. Бенедикт ще я изведе оттам и

ще я предаде на Магистъра. Това е част от сделката, която сключиха, но

какво ще получи Бенедикт, още не ми е много ясно. Трябва да е нещо

важно, иначе едва ли щеше да се реши да участва.

Арестувана? За притежание на принадлежности за черна магия?

Зави й се свят.

Ръката на Нат се плъзна около тила й. Бе облечена в ръкавица, но

Теса не можеше да се освободи от усещането, че до кожата й се докосва

нещо хлъзгаво.

— Малката ми Джеси — промърмори той. — Държиш се така,

сякаш си забравила за участието си в това. Трябваше да скриеш Бялата

книга в стаята на сестра ми, както те бяхме помолили. Направи го, нали?

— О, разбира се. Само се шегувах, Нат.

— Доброто ми момиче. — Той се наведе по-близо. Определено се

канеше да я целуне. Това бе твърде неуместно, но всъщност нищо на

това място не би могло да се определи като уместно. Напълно ужасена,

Теса изрече:

— Нат, вие ми се свят и имам чувството, че ще припадна.

Предполагам, че е от горещината. Ще ми донесеш ли лимонада?

Той я изгледа, устата му се изопна от едва сдържана досада, но Теса

знаеше, че няма да й откаже. Никой джентълмен не би го направил. Той

изправи рамене, изтупа маншета си и се усмихна.

— Разбира се — каза и се поклони. — Но първо ще те заведа да

седнеш.

Тя се опита да протестира, но ръката му вече бе зад лакътя й и я

побутваше към едно от креслата, наредени край стената. Настани я в

едно от тях и изчезна в тълпата. Теса го гледаше как се отдалечава,

треперейки цялата. Черна магия. Повдигаше й се и бе ядосана. Искаше да

удари брат си, да го раздруса, така че да й каже и останалата част от

истината, но знаеше, че не бива.

— Вие сигурно сте Теса Грей — изрече мек глас зад гърба й. —

Изглеждате точно като майка си.

Теса едва не излезе от кожата си. До нея бе застанала ниска и слаба

жена с дълга, разпусната коса с цвят на лавандула. Кожата й бе

бледосиня, а дългата й свободна рокля бе от воал и тюл. Краката й бяха

боси, а между пръстите си имаше тънки, подобни на паяжина нишки, с

по-тъмносин цвят от този на кожата й. Ужасена, Теса вдигна ръце към

лицето си — беше ли изгубила маскировката си? — но синята жена се

засмя. — Не исках да те изплаша, малката ми. На мястото си е. Просто аз

мога да виждам през нея. Всичко това — тя посочи неопределено към

русата коса на Теса, бялата й рокля и перлите — е като изпарение на

облак, а ти си небето над него. Майка ти имаше същите очи, сиви в някои

моменти и сини в други.

Теса най-после можа да проговори:

— Коя си ти?

— О, ние не обичаме да издаваме имената си, можеш да ме

наричаш, както си искаш. И да ми дадеш някое красиво име. Майка ти ме

наричаше Хиацинта.

— Синьото цвете — едва се отрони от устата на Теса. — Откъде