Принц с часовников механизъм

обърна глава и фините контури на устните му застинаха в гримаса.

— Долавяш ли тази миризма? Демонска магия. Въздухът е пропит с

нея. Теса го погледна в недоумение. Не долавяше никаква миризма,

всъщност тук, далеч от центъра на града, въздухът бе по-чист, отколкото

при Института. Усещаше миризмата на мокри листа и кал. Погледна към

Уил, който бе вдигнал лице към луната, и се запита какви оръжия бе

скрил под тесния си фрак. Ръцете му бяха облечени в бели ръкавици,

колосаната му риза трептеше върху него. С маската върху лицето си

можеше да бъде илюстрация на красив разбойник в евтин булеварден

роман.

Теса прехапа устната си.

— Сигурен ли си? Къщата изглежда мъртвешки тиха. Сякаш няма

никой. Възможно ли е да бъркаш?

Той поклати глава.

— Тук е била използвана мощна магия. Нещо по-силно от

магически прах. Истинска защита. Някой има интерес да не разберем

какво се случва тук тази вечер. Той хвърли поглед към поканата в ръката

й, сви рамене и тръгна към портата. На нея имаше камбанка и той я

дръпна; резкият звук изопна и без това опънатите нерви на Теса. Тя му

хвърли гневен поглед , а той се ухили.

— Caelum denique, ангеле — каза той и изчезна в сянката, щом

портата пред нея се отвори.

Срещу нея стоеше фигура с качулка на главата. Първата й мисъл бе,

че може да е някой от Мълчаливите братя, но техните одежди бяха с цвят

на пергамент, а фигурата пред нея бе облечена в роба с цвят на сажди. Тя

мълчаливо подаде поканата си.

Ръката, която взе поканата, бе облечена в ръкавица. Скритите под

качулката очи разгледаха поканата. Теса стоеше изтръпнала. При

нормални обстоятелства би било немислимо една млада дама да дойде

на бал сама, това би предизвикало истински скандал. Но обстоятелствата

не бяха нормални. Един глас изпод качулката изрече:

— Добре дошла, госпожице Лавлис.

Гласът бе стържещ, все едно някой търкаше кожа върху грапава,

деряща повърхност. Усети иглички по гърба си и се зарадва, че не може

да види лицето под качулката. Фигурата й върна поканата и отстъпи

назад, канейки я с жест да влезе; тя я последва, опитвайки се да не се

оглежда за Уил.

Поведоха я по тясна градинска пътечка покрай къщата. Паркът се

простираше на голяма площ около сградата, сребристо-зелен на

светлината на луната. Имаше кръгло декоративно езерце с мраморна

пейка до него и ограда от жив плет, старателно подрязана, която се

виеше по протежение на добре поддържаните пътечки. Пътечката, по

която вървеше, водеше към висок и тесен вход отстрани на къщата.

Върху вратата бе издълбан странен символ. Той сякаш се промени и се

преобрази, когато Теса погледна към него. Почувства болка в очите и

отмести погледа си, а закачуленият й спътник отвори вратата и отново с

жест я покани да влезе.

Тя влезе в къщата и вратата се хлопна зад гърба й. Теса се обърна

точно преди вратата да се затвори и успя да зърне лицето под качулката

или поне така й се стори. Видя нещо, което много приличаше на грозд

червени очи в центъра на тъмен овал, като очите на паяк. Затаи дъх,

когато ключалката щракна и всичко наоколо потъна в тъмнина.

Пресегна се слепешката и когато напипа дръжката на вратата,

наоколо се разля светлина. Теса стоеше в началото на дълго тясно

стълбище, водещо нагоре. От двете страни на стълбището имаше факли,

горящи със зеленикава, но не магическа светлина.

Най-горе на стълбището имаше врата. Върху нея бе нарисуван друг

символ. Почувства сухота в устата си. Символът бе уроборос с две змии.

Символът на клуб „Пандемониум".

Изтръпна от страх. Символът извика в паметта й ужасни спомени:

тъмната къща, Сестрите, които я измъчваха, принуждавайки я да се

превъплъщава; предателството на Нат. Чудеше се какво бе казал Уил на

латински, преди да изчезне. „Кураж", най-вероятно, или нещо подобно.

Помисли си за Джейн Еър, която хладнокръвно посреща яростта на

господин Рочестър; за Катрин Ърншоу, която, нападната от свирепо

куче, "не изкрещя, не! — щеше да се презира за това". И накрая си

помисли за Бодицея, която, бе й казал Уил, е била „по-храбра от всеки

мъж".

Това е само бал, Теса, каза си тя и хвана дръжката на вратата. Само

празненство.

Никога досега не бе ходила на бал, разбира се. Имаше само бегла

представа какво можеше да очаква, при това само от книгите. Героите в

книгите на Джейн Остин бяха в непрекъснато очакване на някакъв бал

или организираха бал и нерядко цялото село участваше в подготовката и

провеждането му. В други книги, обаче, като " Панаир на суетата",

баловете бяха внушителният фон, върху който се разгръщаха сюжетът и

фабулата. Знаеше, че на бала щеше да има гардеробна за дамите, където

те можеха да оставят шаловете си, и друга гардеробна за мъжете, където

те пък можеха да оставят шапките, палтата и бастуните си. Тя щеше да

има картичка за танците, където желаещите да я поканят на танц

джентълмени щяха да вписват имената си. Не трябваше да танцува

повече от два танца подред с един и същ кавалер — това би било проява

на лошо възпитание. Щеше да има огромна, великолепно украсена бална

зала и бюфет, където щеше да има студени напитки, сандвичи, дребни