Принц с часовников механизъм

— Старая се, колкото мога, Нат — каза тя. — Не ми ли вярваш?

Изпита леко чувство на задоволство, когато видя, че досадата му бе

изчезнала.

— Разбира се, скъпа. Разбира се — той изучаваше лицето й — По-

добре ли се чувстваш? Ще танцуваме ли?

Тя стисна чашата в ръка.

— О, не знам…

— Е, да — подсмихна се Нат, — смята се, че един джентълмен

трябва да танцува само един-два танца със съпругата си.

Теса застина. Времето сякаш бе спряло — всичко в сякаш внезапно

застина заедно с нея, дори глупашката усмивка на лицето на Нат.

Съпругата? Той и Джесамин бяха женени?

— Ангелчето ми? — каза Нат, а гласът му сякаш идваше някъде

отдалеч. — Добре ли си? Пребледня като платно.

— Господин Грей — прозвуча монотонен, механичен глас зад гърба

на Нат. Бе един от автоматоните с безизразни лица, носеше сребърен

поднос, върху който бе сложен сгънат лист хартия. — Имате съобщение.

Нат изненадано се обърна и взе бележката от подноса. Теса

гледаше как я разгъна, прочете написаното, изруга и пъхна бележката в

джоба на връхната си дреха.

— О, боже — каза той. — Бележка от самия него.

Сигурно има предвид Магистъра, помисли си Теса.

— Нуждае се от мен — продължи той. — Толкова е досадно, но

какво да се прави. — Нат взе ръката й и я вдигна нагоре после се наведе

и невинно я целуна по бузата. — Говори с Бенедикт; да разпореди да те

изпроводят до каретата, госпожо Грей — изрече той последните думи

почти шепнешком.

Теса кимна, стоейки като истукан.

— Добро момиче — отвърна Нат. — След това се обърна и изчезна

в тълпата, следван от автоматона. Теса гледаше след тях напълно

зашеметена. Сигурно е от шока, помисли си тя, още повече, че всичко в

залата придоби странен вид. Сякаш виждаше как всеки лъч светлина се

отразява в кристалите на полилея. Беше прекрасно, но някак странно, и

леко й се виеше свят.

— Теса! — Беше Уил, който отново внезапно се появи зад нея. Тя се

обърна и го погледна. Бе зачервен, сякаш бе тичал — още едно красиво и

странно съчетание, помисли си тя, черната му коса и черната маска,

сините му очи, бледата кожа и руменината около слепоочията му. Сякаш

гледаше картина. — Видях, че брат ти получи бележката.

— Ахаа — схвана тя. — Ти си я изпратил.

— Да. — Видимо доволен, Уил взе чашата от ръката й, глътна

остатъка и остави празната чаша върху перваза на прозореца. — Исках

да го накарам да си тръгне. Ние също трябва да го последваме, преди да е

разбрал, че бележката е фалшива, и да се е върнал. Въпреки че, го пратих

директно към Воксхол; ще му отнеме маса време докато отиде там и се

върне обратно, така че не сме в опасност — той внезапно спря да говори,

но тя бе усетила тревогата в гласа му. — Тес, Теса? Добре ли си?

— Защо питаш? — отекна гласът й в собствените й уши.

— Виж — той протегна ръка и хвана кичур от косата й,

премествайки го напред, така че тя да може да го види. Теса се взря в

него — бе тъмнокестеняв, не светъл. Собствената й коса. Не тази на

Джесамин.

— О, боже — сложи ръка върху лицето си, разпознавайки

типичните за промяната изтръпване, парене и сърбеж, които усети. —

Откога…

— Не много отдавна. Беше Джесамин, когато седнах до теб — той

хвана ръката й. — Да тръгваме. Бързо. — Той се насочи към изхода, но

трябваше да пресекат цялата зала и тялото на Теса се извиваше

конвулсивно и потреперваше от превъплъщението. Задъхваше се, сякаш

то се впиваше в нея със зъби. Видя Уил, който се огледа изплашено;

усети как я прихвана, когато тя залитна и почти я изнесе навън. Залата

се завъртя пред очите й. Не трябва да припадам. Не ме оставяй да

припадна.

Струя студен въздух я удари в лицето. Осъзна някак смътно, че Уил

бе минал през остъклената врата и те бяха излезли на малък балкон,

един от многото, гледащи към градината. Тя пристъпи напред,

смъквайки златната маска от лицето си, и почти припадна върху

каменната балюстрада. Уил отвори вратата и се втурна към нея,

слагайки внимателно ръка върху гърба й.

— Теса?

— Добре съм. — Бе доволна, че можеше да се опре на каменните

перила, солидността и твърдостта им й подействаха успокоително.

Хладният въздух също й се отразяваше добре. Погледна надолу към себе

си и видя, че отново бе Теса. Сега бялата рокля й бе станала къса и

стегната, и деколтето й се бе повдигнало и преливаше. Знаеше, че някоя

жена нарочно се пристягаха толкова силно, за да постигнат този ефект,

но за нея бе шокиращо такава голяма част от плътта й да бъде на показ.

Хвърли кос поглед към Уил, доволна, че студеният въздух й спести

изчервяването.

— Не знам какво стана. Никога досега не ми се е случвало да загубя

превъплъщението, без да забележа. Вероятно причината е шокът. Те са

женени, знаеше ли това? Нат и Джесамин. Женени. Нат не е човек, който

би се оженил. При това не я обича. Смея да го твърдя. Той не обича

никого, освен себе си. Винаги е обичал само себе си.

— Тес — отново повтори Уил, този път още по-нежно. Бе се

облегнал на перилата, гледайки я. Бяха съвсем близо един до друг. Над

тях луната изплува иззад облаците, бяла лодка сред притихналото черно

море.

Тя затвори уста, давайки си сметка, че се бе разбъбрила.