Принц с часовников механизъм

познаваш майка ми? Не изглеждаш по-възрастна от мен…

— Ние не остаряваме и не умираме, за разлика от вас. Но ти си

щастливка! Надявам се, че оценяваш услугата, която ти е оказана.

Теса поклати глава недоумяващо.

— Услуга ли? Каква услуга? За Мортмейн ли говориш? Знаеш ли

каква съм?

— А ти знаеш ли аз каква съм?

Теса си спомни за Кодекса.

— Фея — предположи тя.

— А знаеш ли какво е сменено дете?

Teсa поклати глава.

— Понякога — довери й Хиацинта, като заговори почти

шепнешком, — когато кръвта ни стане слаба и рядка, ние се

прокрадваме в дома на някое човешко семейство и взимаме най-

здравото, най-хубавото и пълничко дете и бързо го подменяме с някой

от нас, който крее. И докато човешкото дете расте здраво и силно при

нас, семейството му се нагърбва с бремето да се грижи за едно умиращо

създание, с фобия към студено желязо*. Така укрепваме потеклото си…

* В много фолклорни източници за защита от злонамереността на

феите се споменават средства като студено желязо, офика или билки. —

Бел. Прев.

— Защо си правите труда? — попита Теса. — Защо просто не

откраднете детето, без да оставяте каквото и да било на негово място?

Тъмносините очи на Хиацинт се разшириха.

— Защо ли? Защото това не би било честно — каза тя. — И защото

може да породи подозрения сред мунданите. Те са глупави, но са

многобройни. Не трябва да предизвикваме гнева им, за да не ни

нападнат с желязо и факли — присви тя рамене.

— Чакай, чакай — каза Теса. — Да не би да се опитваш да ми кажеш,

че съм сменено дете?

Хиацинта избухна в кикот.

— Разбира се, че не! Каква нелепица! — Тя сложи ръка на сърцето

си, докато се смееше, и Теса видя, че пръстите й са съединени помежду

си със синя ципа. После внезапно се усмихна, показвайки блестящите си

зъби. — Едно много добре изглеждащо момче гледа към нас — каза тя.

— Красив е като повелител на феите! Е, няма да ви преча повече — тя й

намигна и преди Теса да успее да възрази, изчезна сред тълпата.

Теса се обърна треперейки, в очакване "добре изглеждащото

момче" да е Нат, но това бе Уил, облегнат на стената до нея. В момента, в

който очите й се спряха върху него, той се обърна и впери поглед в пода.

— Какво искаше тази фея?

— Не знам — изнервено отвърна Теса. — Да ми каже, че съм

сменено дете, представи си.

— Е, това е добре. Процес на елиминиране на различните

възможности. — Теса трябваше да признае, че Уил така добре успяваше

да се слее с тъмните завеси зад него, че бе почти невидим. Това вероятно

бе още едно от уменията на ловците на сенки. — Какви са новините от

брат ти?

Вплела ръце една в друга и забила поглед в пода, тя каза:

— Джесамин е шпионирала за Нат през цялото време. Не можах да

разбера, обаче, от колко време го прави. Докладва му всичко. Мисли си,

че той я обича.

Уил не изглеждаше изненадан.

— А ти не мислиш ли, че я обича?

— Мисля, че Нат се интересува единствено от себе си — отвърна

Теса. — Но има и нещо по-лошо. Бенедикт Лайтууд работи за Мортмейн.

Ето защо планира да завладее Института. Така ще го получи Магистърът.

Ще получи и мен. Нат знае за това, разбира се. Но не го е грижа. — Теса

отново погледна към ръцете си. Ръцете на Джесамин. Малки и изящни,

облечени в бели ръкавици от шевро. О, Нат, помисли си тя. Леля Хариет

го наричаше "моето синеоко момче".

— Предполагам, че това е било, преди да я убие — каза Уил и Теса

разбра, че е изрекла думите на глас. — Ето го, идва насам — додаде той,

мърморейки под нос.

Teсa погледна към тълпата и видя Нат, светлата му коса бе като

сигнална светлина, приближаваща се към нея. В ръката си държеше

чаша с искряща златиста течност. Тя се обърна да каже на Уил да се

отдалечи, но той вече бе изчезнал.

— Газирана лимонада — каза Нат, приближавайки се към нея и

подавайки й чашата. Допирът на леденостудената чаша й подейства

добре. Тя отпи глътка; вкусът й хареса, независимо от всичко.

Нат погали косата й.

— И така, преди малко ти казваше — рече той, — че си скрила

книгата в стаята на сестра ми…

— Да, веднага щом ми каза да го направя — излъга Теса. — Тя,

разбира се, не подозира нищо.

— Надявам се.

— Нат…

— Да?

— Имаш ли представа какво възнамерява да прави Магистърът

със сестра ти?

— Вече ти казах, че не ми е сестра — гласът на Нат бе рязък. —

Нямам никаква представа какво смята да прави с нея, а и не ме

интересува. Всичките ми планове са свързани с моето… с нашето

съвместно бъдеще. Надявам се, че и ти мислиш за това.

Теса си спомни за Джесамин, безмълвно седяща в стаята заедно с

останалите ловци на сенки, докато се ровеха в документите за

Мортмейн; Джесамин, която заспа на масата, но не си тръгна, когато

обсъждаха ситуацията с Рейгнър Фел. И тя изпита съжаление към нея,

въпреки че мразеше Нат, мразеше го толкова силно, сякаш огън

изгаряше гърлото й. Казах ти, че не ми е сестра.

Теса погледна с широко отворени очи, устните й трепереха.