Принц с часовников механизъм

сладки и кейк с ром и сладко…

Но не се оказа точно така. Когато вратата се затвори зад гърба й,

Теса установи, че насреща й не се втурнаха слуги, за да я заведат до

дамската гардеробна, да й предложат да вземат шала й или да й зашият

някое паднало копче. Вместо това я блъсна вълна от шум, музика и

светлина. Стоеше на входа на толкова огромна зала, че бе невероятно как

се бе вместила в къщата на Лайтууд. Огромен кристален полилей се

спускаше от тавана; чак след като се загледа в него, Теса установи, че той

имаше формата на паяк с единайсет полюшващи се крачета, а върху

всяко от тях бяха наредени множество големи свещи.

Стените, или поне тази част от тях, която можеше да види, бяха в

много тъмно синьо, а от страната, гледаща към реката имаше френски

прозорци, някои от които бяха отворени, за да влиза свеж въздух, но

независимо от хладината му, в стаята бе задушно. Зад прозорците имаше

извити каменни балкони, от които се разкриваше гледка към града.

Стените бяха декорирани с огромни отрязъци блестящ плат, вълни от

него висяха над прозорците и се поклащаха от лекия полъх на вятъра.

Шарките върху плата бяха извезани със злато; бе същият движещ се и

променящ се мотив, като този долу, от който я бяха заболели очите.

Стаята бе пълна с хора. Е, не точно хора. Повечето от тях доста

приличаха на хора, все пак. Видя мъртвешки бели лица на вампири и

няколко лица на ифрити, с виолетов и червен оттенък на кожата, всички

облечени по последна мода. Повечето гости, но не всички, бяха с маски,

претенциозни творения в златно и черно — маската на чумния доктор, с

дълга човка и малки очилца, червената маска на дявола, комбинирана с

рога. Някои не бяха покрили лицата си, сред тях бяха и група жени, чиито

коси бяха с цветове в убитите тонове на светлолилавото, зеленото и

виолетовото. Косите им не изглеждаха боядисани и те ги носеха пуснати

като нимфите от картините. Дрехите им бяха фрапиращо свободни. Не

носеха корсети, бяха облечени в падащи на дипли материи от кадифе,

тюл и сатен.

Сред гостите имаше създания с най-различни и причудливи форми.

Теса видя и няколко гоблина, които разговаряха помежду си на

неразбираем за нея език.

Видя и тях. Не бе успяла да ги види досега. В първия момент ги бе

взела за декорация, за рицарски доспехи, но не бяха. Покрай стените се

бяха наредили автоматони, безмълвни и неподвижни. Приличаха на

хора, подобно на кочияша на Сестрите на мрака, бяха облечени в ливреи

на рода Лайтууд, а отляво на гърдите на всяка ливрея бе изобразен

уроборос. Лицата им бяха празни и безизразни като неоцветени детски

рисунки.

Някой я докосна по рамото. Сърцето й подскочи от страх — бяха я

разпознали! Всичките й мускулите се напрегнаха, когато един ясен,

познат глас каза:

— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш, скъпа Джеси.

Тя се обърна и застана лице в лице с брат си.

Последния път, когато бе видяла Нат, той бе в синини и покрит с

кръв, ръмжеше срещу нея в коридора на Института и държеше в ръката

си нож. Предизвикваше някакво смесено чувство на страх, съжаление и

отвращение.

Този Нат бе напълно различен. Усмихваше й се отгоре — Джесамин

бе доста по-ниска от нея; бе странно да не достига до брадичката на брат

си, а само до гърдите му — с ясните си сини очи. Светлата му коса бе

чиста и пригладена, по лицето му нямаше синини. Бе облечен в

елегантен фрак и бяла риза, подчертаваща безукорния му външен вид.

Ръкавиците му бяха бели, без нито едно петънце върху тях.

Това бе Нат, какъвто винаги бе мечтал да бъде — изглеждащ

изискано, елегантно и изтънчено. От него се излъчваше доволство —

даже не доволство, не пропусна да отбележи Теса, а самодоволство.

Напомняше й за Чърч, когато хванеше мишка.

Нат се подсмихна.

— Какво има, Джес? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Видях. Призракът на брат ми, когото някога обичах. Теса се опита

да стигне до Джесамин, до отпечатъка на Джесамин в съзнанието си.

Отново се почувства така, все едно бе прокарала ръце през отровена

вода, нямаше нищо солидно, за което да се хване.

— Аз… внезапно ме обзе страх, че може да не си тук — каза тя.

Този път смехът му бе изпълнен с нежност.

— И да изпусна възможността да те видя? Глупавичката ми тя — и

той се огледа наоколо, усмихвайки се. — Семейство Лайтууд доста са се

постарали да впечатлят Магистъра, трябва да го правят по-често — той й

протегна ръка. — Ще ми окажеш ли честта да ме ощастливиш с един

танц, Джеси?

Джеси. Не госпожице Лавлис. Ако Теса бе имала някакви съмнения

дали връзката им бе сериозна, сега те се стопиха. Застави се да се

усмихне.

— Разбира се.

Оркестърът — група дребни мъже с пурпурни лица, облечени в

сребрист тюл, свиреха валс. Нат я хвана за ръка и я завъртя в ритъма на

танца.

Слава богу, помисли си Теса. Слава богу, че я бе въртял така хиляди

пъти в дневната на тясното им апартаментче в Ню Йорк. Знаеше много

добре как танцува, как да нагоди движенията си към неговите, дори и в

това дребно тяло, което не познаваше. Разбира се, той никога не бе я

гледал така — нежно, с полуотворена уста. За бога, какво ще стане ако