Принц с часовников механизъм

цвят; лимонено жълт цитрин, зелен нефрит, червен рубин, син топаз. —

От този, който намалява задръжките и те кара да правиш неща — той

деликатно се покашля, — които при други обстоятелства не би правил.

— О! — рече Уил. А след това пак: — О! — Гласът му бе тих. Той се

обърна и се наведе над перилата. Теса почувства как започва да се

изчервява.

— Gracious*, показвате доста голяма част от прелестите си —

игриво каза Магнус, сочейки към нея със запалената си цигара. Tout le

monde sur le balcon**, както казват на френски — добави той, показвайки

към огромната тераса пред себе си. — Още повече, че в момента

наистина се намираме на балкон.

* Благодаря (исп.). — Бел. Прев.

** Всички на балкона (фр.). — Бел. Прев.

— Остави я на мира — каза Уил. Теса не можеше да види лицето му;

бе навел главата си. — Тя не знаеше какво пие.

Теса скръсти ръце, но осъзна, че това още повече засили проблема с

деколтето и отново ги отпусна.

— Това е рокля на Джесамин, а тя е наполовина колкото мен —

сопна се тя. — Никога не бих излязла в този вид при нормални

обстоятелства.

Магнус повдигна вежди.

— Превърнала си се отново в себе си, значи? Кога започна

действието на лимонадата?

Теса преглътна. Чувстваше се унизително, че я бяха сварили да се

целува с Уил; че стоеше пред Магнус облечена така, че ако леля й я

видеше, би паднала мъртва — въпреки, че част от нея искаше Магнус да

си тръгне и тя да продължи да целува Уил.

— Какво правите тук самият вие, ако мога да попитам? —

нелюбезно се нахвърли тя върху него. — Откъде разбрахте, че сме тук?

— Имам си източници — каза Магнус, пускайки кълба дим. —

Помислих си, че няма начин да не сте някъде наоколо. Партитата на

Бенедикт Лайтууд се славят като опасно място. Когато чух, че сте тук…

— Достатъчно добре екипирани сме, за да се справим с опасността

— каза Теса.

Погледът на Магнус се задържа върху деколтето й.

— Виждам — каза той. — Въоръжени до зъби, както мога да се

уверя. — Изпушил цигарата си, той я метна през перваза на балкона. —

Един от ратаите на Камила бил тук и познал Уил. Изпрати ми съобщение,

но щом един от вас вече е бил разпознат, какво ви гарантира, че това

няма да се случи отново? Време е да изчезвате оттук.

— Какво те е грижа дали ще си тръгнем или не? — беше Уил, все

още свел глава, гласът му бе глух.

— Ти си ми длъжник — каза Магнус, гласът му бе суров. — Очаквам

да си получа дълга.

Уил се обърна към него. Теса бе изненадана от изражението на

лицето му. Изглеждаше зле и имаше измъчен вид.

— Трябваше да се сетя.

— Можеш да избираш приятелите си, но не и спасителя си —

шеговито отбеляза Магнус. — Ще тръгваме ли най-после? Или

предпочитате да останете тук, за да се възползвате от случая? Можете да

продължите с целуването и след като се върнете в Института.

Уил се намръщи.

— Измъкни ни оттук.

Котешките очи на Магнус заблестяха. Той щракна с пръсти и върху

тях внезапно се изсипа дъжд от синкави искри. Теса се напрегна,

очаквайки те да изгорят кожата й, но усети само полъха на вятър край

лицето си. Косата й се изправи, когато някаква странна енергия премина

по нервите й. Чу задъханото дишане на Уил… и те се озоваха на една от

каменните пътечки в градината, недалеч от изкуственото езеро, а

огромната къща на Лайтууд, безмълвна и тъмна, се извисяваше над тях.

— Е — каза Магнус отегчено, — не беше толкова трудно, нали?

Уил го погледна, но в погледа му не се забелязваше благодарност.

— Магия — измърмори той.

Магнус разтвори ръце. Между тях пукаше и се извиваше синкава

енергия, подобна на мълния.

— А безценните ви руни, да не би да са нещо по-различно? Те не са

ли магия?

— Тихо — каза Теса, изгубила търпение. — Корсетът болезнено

притискаше ребрата й и тесните обувки на Джесамин стягаха пръстите й

като в менгемета. — Замълчете и двамата. Струва ми се, че идва някой.

Те замълчаха, точно когато някаква групичка, разговаряща

помежду си, зави покрай ъгъла на къщата. Теса замръзна на мястото си.

Въпреки че луната бе забулена от облаци, тя видя, че не бяха хора. Не

бяха и долноземци. Бяха демони — първият имаше тромаво туловище,

наподобяващо тяло, и черни дупки вместо очи; вторият, на ръст колкото

половин човешки бой, имаше синя кожа, бе облечен с панталони и

жилетка, изпод които се подаваше опашка с шипове, имаше черти на

гущер и плоска като на змия муцуна; третият приличаше на чекрък,

поставен във влажна червена уста.

В този миг едновременно се случиха няколко неща.

Теса притисна уста с опакото на ръката си, за да заглуши писъка си.

Нямаше смисъл да бягат. Демоните вече ги бяха забелязали и бяха

застанали като вкопани на пътеката. От тях се разнасяше мирис на

гнило, който бе по-силен от благоуханието на дърветата.

Магнус вдигна ръка, а между пръстите му затрептя син пламък.

Мърмореше нещо под носа си. Теса никога не го бе виждала толкова

обезпокоен.

А Уил, който Теса очакваше да посегне към серафимската си кама,

направи нещо напълно неочаквано. Той вдига треперещ пръст и

посочвайки към демона със синята кожа извика:

— Ти беше.