Принц с часовников механизъм

моя дял от сърцето невярно…

За свободата съм аз благодарна.

Кристина Росети, "Девойката Клер"

— О, милостиви небеса! — каза Софи, скачайки от стола, когато

Теса отвори вратата на стаята на Джесамин. — Госпожице Теса, какво

стана?

— Софи! Тихо! — направи й знак Теса, докато затваряше вратата

зад себе си. Стаята изглеждаше точно така, както я бе оставила.

Нощницата и халатът й бяха внимателно сгънати и сложени върху един

стол, пукнатото сребърно огледало бе върху тоалетната масичка, а

Джесамин, Джесамин все още в безсъзнание, с китки, вързани за леглото.

Софи седеше на един стол близо до гардероба, бе там и когато Уил и Теса

тръгваха; в едната си ръка бе стиснала четка за коса (вероятно за да

удари с нея Джесамин, ако се събуди, изненадано си помисли Теса), а

лешниковите й очи бяха широко отворени.

— Но, госпожице… — Софи замлъкна, виждайки погледа на Теса,

вперен в отражението й в огледалото. Теса не можеше да откъсне очи от

него. Косата й се спускаше в безпорядък по раменете й, защото

седефените фуркети на Джесамин бяха останали там, където ги бе

запокитил Уил; тя бе без обувки и накуцваше, белите й чорапи бяха

мръсни, изгубила 6е ръкавиците си, а видът на роклята й я ужаси до

смърт. — Много ли беше гадно?

Теса мислено се пренесе отново на балкона, а ръцете на Уил я

прегръщаха. О, боже. Опита се да прогони тази мисъл и погледна към

Джесамин, която бе потънала в дълбок сън.

— Софи, трябва да събудим Шарлот. Нямаме друг избор.

Софи я погледна с широко отворени очи. Теса не я обвиняваше; тя

се страхуваше от гнева на Шарлот. Теса дори бе помолила Магнус да

дойде в Института, за да й съобщят двамата неприятната новина, но той

бе отказал, под предлог, че драмите между ловците на сенки не го

засягат по никакъв начин и че вместо това предпочита да се върне при

романа си.

— Госпожице… — опита се да протестира Софи.

— Налага се — и тя й разказа възможно най-бързо какво се бе

случило тази нощ, като пропусна частта за балкона. Никой не трябваше

да научава за това.

— Вече не става въпрос само за нас. Не можем да действаме повече

през главата на Шарлот.

Софи не протестира повече. Тя остави четката върху тоалетката,

изправи се, събирайки полите на роклята си, и каза:

— Ще отида да извикам госпожа Брануел, госпожице.

Теса потъна в стола до леглото, мръщейки се, тъй като роклята на

Джесамин я стягаше.

— Предпочитам да ми казваш Теса.

— Знам, госпожице — Софи излезе, затваряйки вратата след себе

си.

Магнус се бе изтегнал с крака върху канапето в гостната, когато до

слуха му достигна някаква препирня. Той се засмя без да се помръдне, до

слуха му стигнаха протестите на Арчър и след това протестите на Уил.

Някакви стъпки се приближаваха към вратата. Магнус точно

прелистваше една страница от книгата си с поезия, когато вратата се

отвори и Уил се втурна вътре.

Трудно бе да го познае човек. Елегантното му вечерно облекло бе

разкъсано и изпоцапано, палтото му бе разпрано, а обувките —

потънали в кал. Косата му стърчеше на всички страни, а по лицето му

имаше дузина драскотини, сякаш го бяха нападнали едновременно

дузина котки.

— Съжалявам, сър — отчаяно рече Арчър. — Той ме блъсна и влезе.

— Магнус — каза Уил. Магнус го бе виждал ухилен и преди, но този

път на лицето му бе изписана истинска радост. Това го бе преобразило,

превръщайки го от красиво, но студено, в пламенно.

— Кажи му да ме пусне.

Магнус махна с ръка.

— Можеш да го пуснеш, Арчър.

Сивото лице на слугата се изкриви и вратата се затръшна зад Уил.

— Магнус! — Той направи няколко крачки по диагонал и стигна до

камината. — Няма да повярваш…

— Шшт — каза Магнус, книгата все още бе отворена върху

коленете му. — Чуй това:

Уморих се от смях и сълзи

и от хора, които се смеят и плачат

над всичко, що предстои.

Уморих се от тези, що сеят и жънат,

изтощен съм от мигове, дни…

От нецъфнали пъпки безплодни навън,

от могъщество, страсти, мечти…

Уморих се от всичко, що не е сън.

— Суинбърн — каза Уил, облягайки се на камината. —

Сантиментално и преувеличено.

— Ти нямаш представа какво е да си безсмъртен — Магнус остави

книгата и се изправи. — Е, какво има пак?

Уил вдигна ръкава си. Магнус успя да преглътне изненадания си

възглас. Ръката на Уил бе прорязана от дълга, дълбока и кървяща рана.

Кръвта се стичаше по китката му и капеше от пръстите му. В раната му,

самотно като кристал в стената на пещера, стърчеше бял зъб.

— Какво… — започна Магнус

— Демонски зъб — отвърна Уил, задъхвайки се. — Гоних

проклетото синьо копеле през целия Чезуик, но то успя да ми се

изплъзне. И ме ухапа все пак. Зъбът му остана в ръката ми. Можеш да го

използваш, за да го призовеш, нали? — Той хвана зъба и го изтръгна.

Бликна още кръв, потече по ръката му и след това закапа върху пода.

— Килимът на Камила — не можа да се сдържи Магнус.

— Това е кръв — отвърна Уил. — Ще я възбуди.