Принц с часовников механизъм

— Ние, които сме безсмъртни, сме приковани със златна верига към този свят и не се осмеляваме да я разкъсаме от страх пред това, което се простира отвъд пропастта — каза Магнус. — А сега ела и остави Уил да изпълни моралния си дълг — и той тръгна по пътеката, а Теса закуцука след него опитвайки се да не изостава.

— Държеше се така, все едно познава този демон.

— Може би се е опитвал да го убие и преди — отвърна Магнус. — Понякога успяват да се измъкнат.

— Но как ще стигне обратно до Института? — простена Теса.

— Той е умно момче. Ще намери пътя. Повече се безпокоя как ти ще се върнеш в Института, преди някой да е забелязал, че отсъстваш, и да се е разразил скандал.

Те стигнаха до входната врата, където чакаше карета. Сирил се бе отпуснал спокойно на капрата, шапката му бе смъкната над очите.

Тя погледна гневно към Магнус, докато той отваряше вратата на каретата и й помагаше да влезе вътре.

— Откъде знаете, че Уил и аз не сме тук тази нощ с разрешение на Шарлот?

— Довери ми се, скъпа — каза той и се усмихна толкова подкупващо, че Теса, въздишайки, му подаде ръка. — А сега — добави той, — ще те отведа обратно в Института, а по пътя, ти ще ми разкажеш всичко.

13

Мечът на смъртните

От тази жалка любов се отричам и изцяло на тебе наричам моя дял от сърцето невярно...

За свободата съм аз благодарна. Кристина Росети, "Девойката Клер"

— О, милостиви небеса! — каза Софи, скачайки от стола, когато Теса отвори вратата на стаята на Джесамин. — Госпожице Теса, какво стана

?

— Софи! Тихо! — направи й знак Теса, докато затваряше вратата зад себе си. Стаята изглеждаше точно така, както я бе оставила. Нощницата и халатът й бяха внимателно сгънати и сложени върху един стол, пукнатото сребърно огледало бе върху тоалетната масичка, а Джесамин, Джесамин все още в безсъзнание, с китки, вързани за леглото. Софи седеше на един стол близо до гардероба, бе там и когато Уил и Теса тръгваха; в едната си ръка бе стиснала четка за коса (вероятно за да удари с нея Джесамин, ако се събуди, изненадано си помисли Теса), а лешниковите й очи бяха широко отворени.

— Но, госпожице... — Софи замлъкна, виждайки погледа на Теса, вперен в отражението й в огледалото. Теса не можеше да откъсне очи от него. Косата й се спускаше в безпорядък по раменете й, защото седефените фуркети на Джесамин бяха останали там, където ги бе запокитил Уил; тя бе без обувки и накуцваше, белите й чорапи бяха мръсни, изгубила 6е ръкавиците си, а видът на роклята й я ужаси до смърт. — Много ли беше гадно?

Теса мислено се пренесе отново на балкона, а ръцете на Уил я прегръщаха. О, боже. Опита се да прогони тази мисъл и погледна към Джесамин, която бе потънала в дълбок сън.

— Софи, трябва да събудим Шарлот. Нямаме друг избор.

Софи я погледна с широко отворени очи. Теса не я обвиняваше; тя се страхуваше от гнева на Шарлот. Теса дори бе помолила Магнус да дойде в Института, за да й съобщят двамата неприятната новина, но той бе отказал, под предлог, че драмите между ловците на сенки не го засягат по никакъв начин и че вместо това предпочита да се върне при романа си.

— Госпожице. — опита се да протестира Софи.

— Налага се — и тя й разказа възможно най-бързо какво се бе случило тази нощ, като пропусна частта за балкона. Никой не трябваше да научава за това.

— Вече не става въпрос само за нас. Не можем да действаме повече през главата на Шарлот.

Софи не протестира повече. Тя остави четката върху тоалетката, изправи се, събирайки полите на роклята си, и каза:

— Ще отида да извикам госпожа Брануел, госпожице.

Теса потъна в стола до леглото, мръщейки се, тъй като роклята на Джесамин я стягаше.

— Предпочитам да ми казваш Теса.

— Знам, госпожице — Софи излезе, затваряйки вратата след себе

си.

Магнус се бе изтегнал с крака върху канапето в гостната, когато до слуха му достигна някаква препирня. Той се засмя без да се помръдне, до слуха му стигнаха протестите на Арчър и след това протестите на Уил. Някакви стъпки се приближаваха към вратата. Магнус точно прелистваше една страница от книгата си с поезия, когато вратата се отвори и Уил се втурна вътре.

Трудно бе да го познае човек. Елегантното му вечерно облекло бе разкъсано и изпоцапано, палтото му бе разпрано, а обувките — потънали в кал. Косата му стърчеше на всички страни, а по лицето му имаше дузина драскотини, сякаш го бяха нападнали едновременно дузина котки.

— Съжалявам, сър — отчаяно рече Арчър. — Той ме блъсна и влезе.

— Магнус — каза Уил. Магнус го бе виждал ухилен и преди, но този път на лицето му бе изписана истинска радост. Това го бе преобразило, превръщайки го от красиво, но студено, в пламенно.

— Кажи му да ме пусне.

Магнус махна с ръка.

— Можеш да го пуснеш, Арчър.

Сивото лице на слугата се изкриви и вратата се затръшна зад Уил.

— Магнус! — Той направи няколко крачки по диагонал и стигна до камината. — Няма да повярваш...

— Шшт — каза Магнус, книгата все още бе отворена върху коленете му. — Чуй това: