Принц с часовников механизъм

Уморих се от смях и сълзи и от хора, които се смеят и плачат над всичко, що предстои.

Уморих се от тези, що сеят и жънат, изтощен съм от мигове, дни...

От нецъфнали пъпки безплодни навън, от могъщество, страсти, мечти...

Уморих се от всичко, що не е сън.

— Суинбърн — каза Уил, облягайки се на камината. — Сантиментално и преувеличено.

— Ти нямаш представа какво е да си безсмъртен — Магнус остави книгата и се изправи. — Е, какво има пак?

Уил вдигна ръкава си. Магнус успя да преглътне изненадания си възглас. Ръката на Уил бе прорязана от дълга, дълбока и кървяща рана.

Кръвта се стичаше по китката му и капеше от пръстите му. В раната му, самотно като кристал в стената на пещера, стърчеше бял зъб.

— Какво... — започна Магнус

— Демонски зъб — отвърна Уил, задъхвайки се. — Гоних проклетото синьо копеле през целия Чезуик, но то успя да ми се изплъзне. И ме ухапа все пак. Зъбът му остана в ръката ми. Можеш да го използваш, за да го призовеш, нали? — Той хвана зъба и го изтръгна. Бликна още кръв, потече по ръката му и след това закапа върху пода.

— Килимът на Камила — не можа да се сдържи Магнус.

— Това е кръв — отвърна Уил. — Ще я възбуди.

— Добре ли си? — Магнус очевидно бе впечатлен. — Ужасно кървиш. Имаш ли стили в себе си? Изцеляваща руна.

— Не ме е грижа за изцеляващите руни. Интересува ме това — и Уил пусна кървящия зъб в ръката на Магнус — Намери ми този демон. Знам, че можеш да го направиш.

Магнус погледна надолу и направи презрителна гримаса.

— Може би мога, само че.

Светлината върху лицето на Уил помръкна.

— Само че какво?

— Само че не тази вечер — отвърна Магнус. — Ще ми отнеме няколко дни. Трябва да си търпелив.

Уил си пое дълбоко дъх.

— Не мога да съм търпелив. Не и след тази вечер. Ти не разбираш. — Той се олюля, но успя да се задържи на краката си, хващайки се за камината. Изплашен, Магнус се изправи.

— Добре ли си?

Внезапно лицето на Уил стана червено. После тъмночервено и по него избиха капчици пот.

— Не знам — каза той, дишайки тежко. — Зъбът. Може да съм се натровил.

Той замлъкна. Направи няколко крачки напред, а очите му се подбелиха.

Магнус изненадано извика и хвана Уил, преди да падне върху окървавения килим, вдигна го на ръце и внимателно го сложи върху канапето.

Теса, седнала в стола до леглото на Джесамин, потъркваше наболяващите я ребра и въздишаше. Корсетът буквално се бе впил в нея и тя нямаше идея кога ще може да го свали; краката също я боляха, освен това се чувстваше дълбоко наранена. Да види Нат бе като разчовъркване на стара рана. Той бе танцувал с "Джесамин", бе флиртувал с нея и небрежно бе дискутирал с нея съдбата на Теса, сестра си, все едно тя нямаше абсолютно никакво значение за него.

Предполагаше, че това не би трябвало да я изненадва, че нищо повече, свързано с Нат, не би трябвало да я изненадва. Но от това болката й не намаляваше.

Към това се прибавяше и Уил — минутите, прекарани с него на балкона, бяха най-смущаващото нещо в живота й. След начина, по който бе разговарял с нея на покрива, тя се бе заклела никога повече да не изпитва нищо към него. Той не бе тъмна и мрачна личност като Хайтклиф, обсебен от тайната си страст, бе си казала тя, а просто момче, което се смята за нещо повече от нея. Но начинът, по който бе погледнал към нея на балкона, начинът, по който бе отмахнал косата от лицето й, дори треперенето на ръцете му, когато я докосваше — всичко това със сигурност не бе фалш.

Но нали и тя го бе докосвала по същия начин. В този момент не желаеше нищо друго, освен Уил. А само една нощ преди това бе докосвала и целувала Джем; бе си мислила, че го обича; бе се оставила да я види, както никой дотогава не я бе виждал. И сега, когато си мислеше за него, за мълчанието му тази сутрин, за отсъствието му на обяд, отново почувства липсата му и усети физическа болка от отсъствието му, която бе съвсем реална.

Възможно ли е да обичаш двама души едновременно? Възможно ли е да разполовиш сърцето си на две? Или може би времето, прекарано с Уил на балкона бе лудост, предизвикано от магическия прах? Дали щеше да бъде същото и с всеки друг? Тази мисъл я навести подобно на признак.

— Теса...

Теса почти подскочи в стола си. Гласът бе по-скоро шепот. Бе Джесамин. Очите й бяха полуотворени, отраженията на пламъците потрепваха в дълбините на кафявите й очи.

Теса се изправи.

— Джесамин. Ти...

— Какво стана? — Главата на Джесамин се мяташе насам-натам. — Не си спомням. — Тя се опита да се изправи и с изумление установи, че ръцете й са вързани. — Теса! Защо, за бога.

— За твое добро е, Джесамин — гласът на Теса потрепери. — Шарлот иска да ти зададе няколко въпроса. Би било добре ако можеш да й отговориш.