Принц с часовников механизъм

Отдръпна се от огледалото, поклащайки глава. Странно, че това не й бе хрумвало досега. А сега дори самата идея й се струваше като предателство по отношение на собственото й лице. Желанието да узнае коя е отново пламна в нея; и ако собствените й чертите й не бяха тези, с които се бе родила, как би обяснила тогава тази си потребност, необходимостта да разбере собствената си природа? Не знаете ли, че истинска Теса Грей не съществува?, бе й казал Мортмейн. Ако използва дарбата си, за да направи очите си небесносини или миглите си тъмни, нямаше ли с това да докаже, че той има право?

Тръсна глава, опитвайки се да прогони тези мисли, докато излизаше от стаята и слизаше по стълбите. В двора, пред входа на Института, чакаше черна карета, без никакъв герб, в която бяха впрегнати два добре подбрани сиви коня. На капрата бе седнал Мълчалив брат; не бе брат Енох, а друг брат, когото тя не познаваше. Върху лицето му нямаше толкова белези, колкото върху това на брат Енох, или поне върху тази част от него, която можеше да се види под качулката.

Тя заслиза надолу по стълбите, щом вратичката се отвори и Джем излезе от каретата; беше студено и той бе облечен в леко сиво палто, на фона на което косата и очите му изглеждаха по-сребристи от когато и да било. Той погледна нагоре към сивото небе, натежало от облаци, с черно по периферията, и каза:

— Да влизаме в каретата, докато не е заваляло.

Бе възможно най-обикновеното нещо, което можеше да каже, но каквото и да бе казал, Теса щеше да загуби дар слово. Тя го последва безмълвно и му разреши да й помогне да влезе в каретата. Когато я последва и затвори вратата след себе си, тя видя, че той не носеше със себе си бастуна си.

Каретата тръгна със силен тласък. Теса, сложила ръка върху прозорчето, нададе вик:

— Вратите... вратите не са отворени! Каретата...

— Спокойно — Джем сложи ръка върху рамото й. Тя не можа да не затаи дъх, когато каретата профуча през залостената желязна врата, преминавайки през нея, сякаш бе въздух. После усети как от устата й се изтръгва възклицание.

— Мълчаливите братя имат странни способности — каза Джем и ръката му се отпусна надолу.

В този момент започна да вали и небето сякаш се отвори като пробита грейка с гореща вода. Теса се взираше през завесите от сребро, докато каретата преминаваше през минувачите, сякаш бяха призраци, плъзгаше се в най-тесните процепи между сградите, минаваше през вътрешни дворове и складове, намиращи се в тях, и накрая се озова на крайбрежна улица, мокра и лъщяща от дъжда, а на хвърлей разстояние от тях Темза влачеше сивите си води.

— О, мили боже — промълви Теса и дръпна завеските. — Кажи ми, че няма да минем през водата.

Джем се засмя. Независимо че Теса бе почти в шок, този звук й бе приятен.

— Бъди спокойна. Каретата на Мълчаливите братя се движи само по земята, доколкото ми е известно, въпреки чудатия си ход. Възможно е да ти призлее първия или втория път, но след това ще свикнеш.

— Мислиш ли? — погледна го тя право в очите. Това бе моментът. Трябваше да го каже, преди приятелството им да е пострадало. Преди да са се почувствали още по-неловко.

— Джем — каза тя.

— Какво има?

— Аз. искам да знаеш колко важно е за мен приятелството ти — започна тя, запъвайки се. — И.

Върху лицето му се появи изражение на болка.

— Моля те, недей.

Тя сконфузено премигна.

— Какво имаш предвид?

— Всеки път, когато употребяваш тази дума — "приятелство" — тя ме пронизва като нож — каза той. — Приятелството е прекрасно нещо, Теса и аз не го омаловажавам, но се надявам, че бихме могли да бъдем нещо повече от приятели. След онази нощ си помислих, че надеждите ми, вероятно, не са били напразни. Но сега...

— Аз разруших всичко — прошепна тя. — Толкова съжалявам.

Той погледна през прозореца; тя разбра, че се бореше с чувствата си.

— Не е нужно да се извиняваш, че не можеш да отговориш на чувствата ми.

— Но Джем — озадачено отвърна тя, мислейки само как да намали болката и да направи така, че той да не се чувства толкова наранен. — Извинявам се за държанието си онази нощ. Беше невъздържано и недопустимо. Какво ли си си помислил за мен.

Той я погледна изненадано.

— Теса, не е възможно да мислиш така. Аз бях този, който се държа недопустимо. Не мога да те погледна в очите оттогава, мислейки си колко ли ме презираш.

— Не бих могла да те презирам — отвърна тя. — Никога не съм срещала някой толкова мил и добър, колкото теб. Помислих си, че си бил отвратен от мен и ме презираш.

Джем изглеждаше потресен.

— Как мога да те презирам, когато собственото ми безумие доведе до случилото се между нас? Ако не бях толкова отчаян, щях да се държа по-въздържано.