Принц с часовников механизъм

Бе облякла една от старите рокли на Джесамин. Все още не бе излязла от мода, защото Джесамин бе от тези момичета, които наричаха роклите, обличани повече от три пъти "исторически" и или ги изхвърляха, или ги преправяха. Тази бе от моаре на зелени и бели райета, а върху шапката ся имаше восъчно бели цветя и зелени листа. Всичко това, помисли си тя, й придаваше вид на момиче с добро възпитание — като се изключеше това, че бе сама — още повече, че загрубелите й от работа ръце бяха облечени в ръкавици от бяло шевро.

Видя Гидеон, преди той да я бе видял. Беше се облегнал върху един фенер пред безистена на „Фортнъм и Мейсън". Сърцето й се преобърна, когато погледна към него, толкова красив в тъмните си дрехи, гледащ колко е часът в златен часовник, прикрепен с тънка верижка към джоба на жилетката му. Тя се спря за момент, загледана в потока от хора, забързано преминаващи покрай него, заслушана в грохота на забързания живот наоколо, а Гидеон бе спокоен като скала насред бушуваща река. Всички ловци на сенки имат нещо от това, помисли си тя, този покой, тази мрачна аура на обособеност, която ги отделяше от потока на мунданския живот.

После той погледна нагоре, видя я и й се усмихна по начин, който промени цялото му лице.

— Госпожице Колинс — каза той, пристъпвайки напред, и тя също пристъпи напред към него, чувствайки се като че ли навлиза в кръга на неговата лична зона. Непрестанният шум на градското движение, пешеходците и всичко друго сякаш изчезна и на улицата останаха само тя и Гидеон, вперили очи един в друг.

— Господин Лайтууд — отвърна тя.

Лицето му едва забележимо се промени, но тя забеляза промяната. Забеляза също така, че той държеше нещо в лявата си ръка, плетена кошница за пикник. Погледна към нея, а след това към него.

— Една от забележителните кошници с лакомства на „Фортнъм и Мейсън“ — каза той, изкривявайки устни в усмивка. — Сирене „Стилтън”, яйца от яребица и сладко от рози.

— Господин Лайтууд — каза тя отново, прекъсвайки го за свое собствено учудване. Една слугиня никога не си позволяваше да прекъсва джентълмен. — Много се колебаех... много се колебах, предполагам добре разбирате това, дали изобщо да идвам. Най-накрая реших, че трябва да дойда само за да ви кажа лично, че не мога да се виждам с вас. Помислих си, че заслужавате поне това, но не съм напълно сигурна.

Той я погледна, загубил ума и дума, и в този момент видя не ловец на сенки, а обикновено момче, момче като Томас или Сирил, стиснало кошница за пикник и неспособно да скрие изненадата и болката, които се бяха изписали на лицето му.

— Госпожице Колинс, ако има нещо, с което да съм ви обидил.

— Не мога да се срещам с вас. Това е всичко — каза Софи и се обърна, смятайки бързо да се върне по пътя, по който 6е дошла. Ако побързаше, щеше да успее да хване следващия омнибус за града.

— Госпожице Колинс, моля ви — бе Гидеон, застанал до нея. Не я бе докоснал, но продължаваше да върви редом с нея, бе ужасно разстроен. — Кажете ми какво съм направил.

Тя мълчаливо поклати глава. Изражението на лицето му й подсказваше, че може би бе сгрешила, идвайки тук. Бяха минали край книжарница „Хачърс” и тя реши да се вмъкне вътре; може би той нямаше да я последва вътре, на място, където биха могли да бъдат чути. Но той все пак я последва.

— Знам защо е това — рязко каза той. — Заради Уил. Казал ви е,

нали?

— Фактът, че ми казвате това, ми дава основание да мисля, че има

нещо.

— Госпожице Колинс, ще ви обясня. Само елате с мен, оттук.

Той се обърна и тя установи, че го следва колебливо. Намираха се пред църквата „Сейнт Джеймс”; той я поведе край нея и след това надолу по една тясна уличка, която съединяваше „Пикадили Стрийт“ с „Джърмин Стрий”. Тук бе по-тихо, въпреки че не бе съвсем пусто; някои от пешеходците ги поглеждаха изненадано — момичето с белега и красивото момче с бледото лице, внимателно оставящо кошницата в краката си.

— Всичко е заради миналата нощ, нали — каза той. — Заради бала в къщата на баща ми в Чезуик. Мисля, че видях Уил. Чудех се дали ще ви каже.

— Значи признавате? Че сте били там, на това покварено, непристойно...

— Непристойно? Мястото бе повече от непристойно — отвърна Гидеон с повече страст, отколкото някога го бе виждала да влага. Зад тях камбаната на църквата оповести часа; той сякаш не я чу. — Госпожице Колинс, мога само да се закълна пред вас, че допреди миналата нощ нямах и най-малка представа с каква долнопробна компания се е забъркал баща ми. Бях в Испания последната половин година.

— И той не е бил такъв преди, така ли? — невярващо попита Софи.