Принц с часовников механизъм

Уил настръхна. Преди да е успял да се хвърли към пентаграмата, Магнус изрече със спокоен глас:

— Нещо в тази история ми се вижда странно, Марбас.

Очите на демона се устремиха към него.

— И кое е то?

— Демон, пуснат от Пиксис, би трябвало да е слаб, след като е бил затворен толкова дълго в него. Толкова слаб, че не би могъл да прокълне някого с такова силно проклятие, с каквото твърдиш, че си проклел Уил.

Демонът изсъска нещо на език, който Уил не знаеше, един от по -редките демонски езици, но не хтонически или пургатски. Магнус присви очи.

— Но тя умря — отвърна Уил. — Марбас каза, че сестра ми ще умре, и тя умря. Същата нощ.

Очите на Магнус все още бяха вперени в демона. Разигра се нещо като борба за надмощие, която Уил не можеше да разбере. Накрая Магнус каза тихо:

— Наистина ли няма да ми се подчиниш, Марбас? Наистина ли искаш да разгневиш баща ми?

Марбас изсъска някакво проклятие и се обърна към Уил. Физиономията му се изкриви.

— Мелезът има право. Проклятието беше лъжа. Сестра ти умря, защото я пронизах с жилото си. — Той размаха жълтеникавата си опашка и Уил си спомни Ела, повалена на земята от тази опашка, а острието блестеше в ръката й. — Върху теб никога не е тежало проклятие, Уил Херондейл. Не и такова, изречено от мен.

— Не е имало проклятие? — тихо каза Уил. — Но това не е възможно — чувстваше се така, сякаш през главата му бе преминала буря; спомни си гласа на Джем, който казваше, че стената се е срутила

и си представи огромна стена, която го обграждаше, изолираше го, в продължение на години, и която се разсипа в пясък. Той бе свободен и сам и леденият вятър го пронизваше като с нож. — Не е възможно — гласът му прозвуча ниско и почти се скъса. — Магнус...

— Лъжеш ли, Марбас? — сопна му се Магнус. — Можеш ли да се закълнеш във Ваал, че казваш истината?

— Кълна се — каза Марбас и завъртя червените си очи. — Какво ще спечеля от това да излъжа?

Уил се отпусна на колене. Бе сплел ръце около корема си, сякаш се страхуваше червата му да не се изсипят. Пет години, помисли си той. Чу майка си и баща си да крещят и да удрят по вратата на Института и себе си, заповядващ на Шарлот да ги отпрати. Те така и не разбраха защо. Бяха изгубили дъщеря и син за броени дни и така и не разбраха нищо. Ами останалите — Хенри и Шарлот, и Джем. и Теса. и всичко, което бе сторил.

Джем е най-големият ми грях.

— Уил има право — каза Магнус. — Марбас, ти си синекожо чудовище. Изгори и умри!

С периферното си зрение Уил видя как тъмен червен пламък се устреми към тавана; внезапно Марбас изкрещя пронизително, после предсмъртният му писък също така внезапно замря. Зловонието от изгаряща демонска плът изпълни стаята. Уил все още бе коленичил, приведен към земята, дъхът му раздираше гърдите.

О, господи, о, господи, о, господи.

Магнус нежно обгърна раменете на Уил.

— Уил — каза той и в гласа му не се усещаше и следа от насмешка.

— Уил, съжалявам.

— Всичко, което извърших... — каза Уил. Чувстваше се така, сякаш не му достигаше въздух. — Всички лъжи, хората, които отблъснах, семейството си, което напуснах, непростимите неща, които казах на Теса

— какъв провал. Какъв ужасен провал и всичко това само защото имах неблагоразумието да повярвам на една лъжа.

— Бил си само на дванайсет. Сестра ти е била мъртва. Марбас си е послужил с коварство. Излъгал те е, че е използвал мощно заклинание, без да го е грижа, че срещу себе си има само едно дете, което няма представа от Света на сенките.

Уил бе вперил поглед надолу към ръцете си.

— Целият ми живот е опропастен и съсипан.

— Ти си на седемнайсет — каза Магнус. — Едва сега започваш да живееш, няма как животът ти да е съсипан. Не разбираш ли какво означава това, Уил? През изминалите пет години си живял с убеждението, че никой не те обича, защото в противен случай щеше да е мъртъв. Според теб, фактът, че са живи, е доказателство за безразличието им към теб. Но това не е така. Шарлот, Хенри, Джем... семейството ти.

Уил си пое дълбоко дъх, след това въздъхна. Бурята в главата му постепенно започна да утихва.

— Теса — промълви той.