Принц с часовников механизъм

В първия момент не се случи нищо. След това извън горящото сърце на огъня започна да се оформя някакъв тъмен призрак. Магнус бе спрял да напява; стоеше, скосените му очи наблюдаваха пентаграмата и случващото се с нея, раните по ръцете му бързо се затваряха. В стаята бе тихо, чуваха се само пращенето на огъня и рязкото дишане на Уил, което звучеше в собствените му уши, докато тъмната сянка ставаше все по -голяма и по-голяма и накрая прие доста солидна форма и можеше да бъде разпозната.

Това бе синият демон от партито, само че вече не бе облечен във вечерен костюм. Тялото му бе покрито със застъпващи се сини люспи, на гърба си имаше жълтеникава опашка, завършваща с шип, която плющеше насам-натам. Демонът премести поглед от Магнус към Уил, червените му очи бяха присвити.

— Кой призова демона Марбас? — попита той с глас; който прозвуча като ехо от дъното на дълбок кладенец.

Магнус посочи с брадичка към пентаграмата. Посланието бе ясно: оттук нататък думата имаше Уил.

Уил пристъпи напред.

— Не ме ли помниш?

— Помня те — изръмжа демонът. —

Ти се втурна след мен в градината на извънградската къща на Лайтууд. Изкърти един от зъбите ми — и той отвори устата си, показвайки дупката. — Вкусих от кръвта ти — гласът му премина в съсък. — Когато се измъкна от тази пентаграма, отново ще вкуся от нея нефилиме.

— Не — Уил остана на мястото си. — Питам те дали ме помниш.

Демонът замълча. Очите му, в които играеха пламъци, бяха

безизразни.

— Преди пет години — каза Уил. — Една кутия. Един Пиксис. Отворих я и се появи ти. Бяхме в библиотеката на баща ми. Ти се хвърли към мен, но сестра ми ме защити с една серафимска кама. Сега спомняш ли си?

Настъпи дълга, дълга тишина. Магнус задържа котешките си очи върху демона. В тях бе стаена заплаха, която Уил не можеше да прочете.

— Кажи истината — каза Магнус. — Или ще направя така, че

горчиво да съжаляваш, Марбас.

Главата на демона се обърна към Уил.

— Ти ли си това? — каза той с неохота. — Значи ти си това момче. Синът на Едмънд Херондейл.

Уил си пое дълбоко дъх. Внезапно почувства, че му се завива свят, сякаш щеше да изгуби съзнание. Впи нокти в дланта си, силно, разранявайки кожата си, оставяйки болката да проясни съзнанието му.

— Спомни си.

— Бях затворен двайсет години в това нещо — озъби се Марбас. — Разбира се, че си спомням освобождението си. Можеш ли да си представиш, смъртен глупако, всички тези години на чернота и тъмнина, без светлина и движение, и внезапната промяна от отварянето след това. И лицето на мъжа, който те е затворил, изправено над теб.

— Не съм мъжът, който те е затворил...

— Не, беше баща ти. Но ти толкова приличаш на него — ухили се демонът. — Спомням си сестра ти. Смело момиче, заплаши ме с онази кама, с която почти не умееше да си служи.

— Служеше си достатъчно добре с нея, за да ме предпази от теб. Затова ти ни прокле. Прокле мен. Спомняш ли си това?

Демонът се изкиска.

— Всички, които те обичат, ще умрат. Любовта им ще бъде тяхната присъда. Може да минат няколко мига или няколко години, но всеки, който те погледне с любов, ще умре, освен ако ти не се отдръпнеш от него завинаги. И нека това се случи първо с нея.

Уил се почувства така, сякаш вдъхваше огън. Гърдите му горяха.

— Да.

Демонът изви глава встрани.

— И ти ме призова, за да си спомним за това събитие, което сме преживели заедно в миналото?

— Извиках те, синьокожо чудовище, за да те накарам да свалиш проклятието от мен. Сестра ми Ела умря същата нощ. Напуснах семейството си, за да ги предпазя. Оттогава изминаха пет години. Това е достатъчно. Достатъчно!

— Не се опитвай да предизвикаш съжалението ми, смъртна твар — отвърна Марбас. — Аз бях затворен двайсет години в тази кутия. Може би ти също трябва да страдаш двайсет години. Или дори двеста...