Принц с часовников механизъм

Уил премести поглед от Магнус към Улси. Магнус бе бос, както и върколакът. На шията на Улси блестеше златна верижка. На нея висеше медальон, върху който бяха изписани думите „Веай ВеШсозГ — "Благословени са воините”. Под тях бе изобразена вълча лапа. Скот забеляза, че Уил се е загледал в нея и се усмихна.

— Какво точно гледаш?

— Улси — каза Магнус.

— В бележката ти се споменаваше за призоваване на демони — каза Уил, гледайки към Магнус. — Нали не си ме извикал... за нещо друго?

Магнус поклати рошавата си глава.

— Не, работата си е работа. Улси бе така добър да ме приюти, докато реша какво да правя.

— Слушайте, защо не отскочим до Рим? — каза Скот. — Обожавам

Рим.

— Добре, само че преди това ще се наложи да използвам една от стаите ти. По възможност някоя по-празна.

Скот махна монокъла и се взря в Магнус.

— И какво смяташ да правиш в тази стая? — в гласа му прозвучаха двусмислени нотки.

— Ще призова демона Марбас — каза Магнус, усмихвайки се.

Скот едва не се задави с дима от лулата.

— Струва ми се, че представите ни за приятно прекарана вечер са доста различни.

— Улси — Магнус прокара ръка през рошавата си черна коса. — Не ми е приятно да повдигам този въпрос, но ми дължиш услуга. Спомняш ли си в Хамбург през 1863?

Скот вдигна ръце.

— Е, добре. Можеш да използваш стаята на брат ми. Никой не я е използвал след смъртта му. Забавлявай се. Аз ще бъда в гостната с чаша шери и ще разглеждам едни малко по-игриви гравюри, които донесох от Румъния.

Казвайки това, той се обърна и се отправи нататък. Магнус направи жест на Уил да влезе и той с готовност пристъпи навътре, а топлината на къщата го обгърна като одеяло. Тъй като нямаше лакей, той съблече синия си вълнен фрак и го преметна през рамо, докато Магнус го

наблюдаваше с любопитство.

— Уил — каза той, — виждам, че не си изгубил и минута след като си получил бележката ми. Не те очаквах преди сутринта.

— Знаеш какво означава това за мен — отвърна Уил. — Как може да си помислиш, че бих могъл да го отложа?

Очите на Магнус се взираха в неговите.

— Подготвен ли си? — продължи той. — За това, че има вероятност да не успеем? Демонът да не е същият или пък призоваването да не се окаже сполучливо?

За известно време Уил остана неподвижен. Можеше да види собственото си лице в огледалото, висящо до вратата. Бе ужасен, когато видя колко изтерзан изглеждаше, когато нищо вече не го делеше от изпълнението на най-съкровеното му желание,

— Не — каза той. — Не съм подготвен.

Магнус поклати глава.

— Уил... — въздъхна той. — Ела с мен.

Той се обърна с котешка грация и тръгна по коридора, а после се заизкачва по витата дървена стълба. Уил го последва по сенчестото стълбище, дебелият персийски килим заглушаваше стъпките му. В нишите в стените имаше статуи на преплетени тела от шлифован мрамор. Уил бързо отмети поглед, след това отново се загледа в тях. Магнус не обръщаше внимание на това какво прави Уил, а той, честно казано, никога не си бе представял, че двама души биха могли да се озоват в подобни пози, още повече, че това не им придаваше кой знае какво изящество.

Стигнаха до втората площадка и Магнус продължи с леки стъпки по коридора, отваряйки няколко врати и мърморейки нещо под нос. Най -накрая, намерил стаята, която му бе нужна той отвори широко вратата и направи знак на Уил да го последва.

Стаята на мъртвия брат на Улси Скот бе тъмна и студена, а въздуха миришеше на прах. Уил автоматично посегна към магическата светлина, но Магнус му махна с ръка да не го прави, от пръстите му излизаха сини пламъци. Внезапно в камината пламна огън и освети стаята. Тя бе обзаведена, но всички мебели бяха покрити с бели покривки — леглото, гардеробът, скриновете. Когато Магнус прекоси стаята, навивайки ръкавите на ризата си и жестикулирайки с ръце, мебелите се раздвижиха и освободиха центъра й. Леглото се завъртя и застана до стената; столовете, бюрото и умивалникът се плъзнаха към ъглите.

Уил подсвирна.

— Много лесно се впечатляваш — каза Магнус въпреки че бе леко запъхтян. После коленичи в празния център на стаята и бързо начерта някаква пентаграма. Във всеки връх на окултния символ нарисува по една руна, но никоя от тях не бе сред руните, известни на Уил от Сивата книга. Магнус вдигна ръце и ги протегна над звездата; започна да повтаря нещо монотонно и в китките му се отвориха дълбоки рани, от които към центъра на пентаграмата потече кръв. Уил се напрегна, когато кръвта закапа по пода и започна да гори с мистериозен син пламък. Магнус се отдръпна заднишком, продължавайки да мърмори, бръкна в джоба си и извади демонския зъб. Уил видя как го хвърли в горящия кръг на звездата.