Принц с часовников механизъм

Теса бе чела за това място, където бяха погребани най-известните писатели на Англия. Тук бе сивият надгробен камък на Чосър и нишата със статуята му, можеха да се видят и други известни имена.

— Едмънд Спенсър, о, и Самюел Джонсън — произнесе тя със затаен дъх. — И Колридж, и Робърт Бърнс, и Шекспир.

— Всъщност той не е погребан тук — бързо рече Джем. — Това е само паметник. Както и този на Милтън.

— Знам, но... — тя погледна към него и се изчерви. — Не мога да го обясня, но чувството е сякаш си сред приятели, когато си сред тези имена. Знам, че е глупаво.

— Ни най-малко.

Тя му се усмихна.

— Как разбра какво бих искала да видя?

— Как бих могъл да не се досетя? — отвърна той. — Когато си мисля за теб и ти не си с мен, те виждам винаги с книга в ръка.

Казвайки това, той отмести погледа си и тя забеляза лека червенина по бузите му. Толкова е блед, че на лицето му се изписва и най-слабата руменина, помисли си тя и се изненада колко нежност имаше в тази мисъл.

Беше се привързала към Джем през последните две седмици; Уил бе започнал старателно да я избягва, Шарлот и Хенри бяха погълнати от проблемите на Клейва и Съвета и управлението на Института и дори Джесамин изглеждаше претоварена. Но Джем постоянно бе край нея. Изглежда взимаше на сериозно ролята си на неин гид из Лондон. Вече бяха ходили в Хайд Парк и Кю Гардънс, Националната галерия и

Британския музей, при Лондонската кула и Портата на изменниците. Отидоха да видят и кравите, които дояха в Сейнт Джеймс Парк, както и продавачите на плодове и зеленчуци, предлагащи стоката си на пазара „Ковън Гардън". От крайбрежния булевард бяха гледали лодките, носещи се по блестящата от слънцето Темза, и бяха яли неща, които се наричаха "стопер за врата”, което звучеше ужасно, но всъщност се оказа масло, захар и хляб. И докато дните отминаваха, Теса почувства, че бавно се откъсваше от натрупалата се в нея неизказана мъка по Нат и Уил и загубата на предишния си живот, подобно на цвете, подало се изпод замръзналата земя. Тя дори забеляза, че бе започнала да се усмихва. И трябваше да благодари за това на Джем.

— Ти си добър приятел — възкликна тя. И когато за нейно учудване той не й отвърна нищо, добави: — Или поне предполагам, че сме добри приятели. И ти мислиш така, нали Джем?

Той се обърна и я погледна, но преди да отговори, един гробовен глас се обади от мрака:

„Съзирам тленност и уплаха.

О, как променя се плътта!

И колко много кралски кости

почиват под гранитната скала."*

* Франснз Бонон, "Върху надгробните камъни на Уестминстърското абатство”. — Бел. прев.

Една тъмна сянка пристъпи към тях от пътеката между два паметника. И докато Теса премигваше изненадано, Джем произнесе с весело примирение:

— Уил. Все пак реши да ни удостоиш с присъствието си.

— Никога не съм казвал, че няма да дойда.

Уил пристъпи напред и светлината от розетните прозорци падна върху него, озарявайки лицето му. Дори и сега. Теса не можеше да погледне към него, без нещо да се свие в гърдите й, без сърцето й болезнено да се преобърне. Тъмна коса, сини очи, изящни скули, гъсти тъмни мигли, сочни устни — би могъл да бъде красив, ако не бе толкова висок и мускулест. Беше държала ръцете му в своите. Знаеше какво е усещането — желязо, опаковано в яки мускули; неговите ръце, обхванали тила й, слаби и гъвкави, но груби и мазолести...

Опита се да се откъсне от спомените. Спомените не бяха помогнали на никого, не и когато този някой знаеше истината в настоящето. Уил бе прекрасен, но не бе неин; не бе ничий. Нещо в него се бе счупило и през цепнатината изтичаше сляпа жестокост, потребност да наранява и да отблъсква.

— Закъсняваш за заседанието на Съвета — добросърдечно отбеляза Джем. Бе единственият, който сякаш бе недосегаем за пакостливата злонамереност на Уил.

— Трябваше да изпълня едно поръчение — отвърна Уил. Отблизо Теса можеше да види, че изглежда изморен. Около очите му имаше червени кръгове, а сенките под тях бяха почти виолетови. Дрехите му бяха измачкани, сякаш бе спал с тях, а косата му се нуждаеше от подстригване. Но всичко това не те засяга ни най-малко, си каза тя твърдо и отмести поглед от меките тъмни вълни, които се виеха около ушите и тила му. Няма никакво значение какво мислиш за това как изглежда или как е решил да прекара времето си. Достатъчно ясно ти даде да разбереш това. — Но и ти не си самата точност.

— Исках да покажа на Теса „Ъгъла на поетите” — каза Джем. — Помислих си, че ще й хареса.