Принц с часовников механизъм

Говореше така просто и ясно, че никой не би се усъмнил в думите му, нито пък би си помислил, че това, което казва, е всичко друго, но не и истината. Желанието му да достави радост на някого бе толкова искрено, че дори и Уил не би си помислил да каже нещо неприятно; само сви рамене и с бърза крачка ги поведе през абатството и после навън към Източната галерия.

Тук имаше квадратна градина, оградена от стените на галерията, и хората се разхождаха по краищата й, шепнейки си тихо, сякаш все още се намираха в църквата. Никой не обърна внимание на Теса и спътниците й, когато стигнаха двукрила дъбова врата в една от стените. Уил хвърли бърз поглед наоколо, извади стилито си от джоба си и прокара върха му по дървото. Вратата блесна за миг със синя светлина и крилата й се разтвориха. Уил пристъпи навътре, Джем и Теса го последваха. Вратата бе тежка и се затвори с трясък, като едва не прищипа роклята на Теса. Тя едва успя да я дръпне и отстъпи заднишком навътре, а после се обърна с лице към черната като катран тъмнина.

— Джем?

Блесна светлина; беше Уил, който държеше магическия си камък. Бяха се озовали в широка, облицована с камък зала със сводест таван. Подът по всяка вероятност бе тухлен, а в единия край на залата имаше олтар.

— Намираме се в криптата — каза той. — Някога е била съкровищница. Със сандъци със злато и сребро по цялата дължина на стените.

— Съкровищница на ловците на сенки ли? — недоумяваше Теса.

— Не, Британската кралска съкровищница, затова са и дебелите стени и врати — отвърна Джем и се засмя, виждайки изражението й. — Но ние, ловците на сенки, винаги сме имали достъп. — През вековете монархиите тайно плащали десятък на нефилимите, за да пазят кралствата им от демоните.

— Не и в Америка — разпалено възрази Теса. — Ние не сме имали монархия.

— Вие имате специално звено, сформирано от официалната власт, което си сътрудничи с нефилимите — отвърна Уил, запътвайки се към олтара. — Преди се е наричало Департамент на войната, а сега е част от Департамента на правосъдието...

Той не довърши, защото в този момент олтарът се отмести със стон и зад него се откри тъмен и празен отвор. Насред множеството от сенки Теса съзря мъждукаща светлина. Уил се провря в отвора и магическия му камък освети мрака.

Теса го последва и се озова в дълъг каменен коридор, който се спускаше надолу. Камъкът, от който бяха направени стените, пода и тавана, беше един и същ и това създаваше впечатление, че проходът е изсечен направо в скалата, въпреки че бе гладък, а не грапав. През няколко крачки гореше магическа светлина, в свещници във формата на ръка, подаваща се от стената, с пръсти, стискащи факла.

Вратата на олтара се плъзна отново и се затвори зад тях, а те тръгнаха по коридора. Едва направили няколко крачки и проходът стръмно започна да се спуска надолу. Факлите горяха със синьо-зелен пламък, осветявайки изсечения в скалите мотив — един и същ, повтарящ се отново и отново, на ангел, издигащ се сред пламъци над някакво езеро, държащ в едната си ръка меч и бокал в другата.

Най-накрая стигнаха до две големи сребърни врати. Върху всяка от тях бе издълбан един и същ символ, който Теса бе виждала и преди — четири преплетени букви — К, С, 3 и К. Джем посочи към символа.

— Означават Клейв, Съвет, Завет и Консул — каза той, преди тя да бе попитала.

— Консулът. Той ли е предводителят на Клейва? Нещо като крал?

— Само че не по рождение като всеки монарх — додаде Уил. — Избира се като президента или премиера.

— А Съветът?

— Ще го видиш съвсем скоро.

И Уил разтвори широко вратата.

Устата на Теса остана отворена; тя побърза да я затвори, съзирайки леко насмешливия поглед на Джем, застанал от дясната й страна. Стаята оттатък вратата бе една от най-големите, които бе виждала някога. Представляваше огромно пространство, увенчано от купол, чийто таван бе изрисуван със звезди и съзвездия. Огромен полилей във формата на ангел с пламтяща факла в ръка се спускаше от най-високата точка на купола. Пространството под него бе оформено като амфитеатър, с дълги, извити скамейки. Уил, Джем и Теса стояха в горната част на поредица от стълби, пресичащи центъра с местата за сядане, три четвърти, от които бяха заети. В долната част на стълбите се издигаше подиум, върху който имаше няколко дървени стола с високи облегалки, изглеждащи доста неудобни.

В един от тях бе седнала Шарлот; зад нея бе Хенри, който гледаше стреснато и очевидно бе нервен. Шарлот седеше спокойно, с ръце, отпуснати в скута; само който я познаваше добре, би могъл да забележи напрежението в раменете и свитите й устни.