Принц с часовников механизъм

Усети облекчение от докосването на хладната кърпа. Погледна към Джем, който бе погълнат от заниманието си, миглите му бяха приведени надолу като сребристи ресни.

— Благодаря — каза тя. — Чудех се дали изобщо съм ви била от помощ или просто съм ви се пречкала, но благодаря все пак.

Той й се усмихна и слънцето сякаш се показа иззад облаците.

— Обучавахме ви за ситуации като тази, разбираш ли сега?

Тя снижи глас:

— Имаш ли някаква представа какво може да се е случило? Защо семейството на Уил ще живее в къща, собственост на Мортмейн?

Джем погледна към Уил, който упорито продължаваше да се взира през прозореца. Вече влизаха в Лондон и от двете им страни започнаха да се появяват сиви сгради. Погледът, който Джем хвърли към Уил, бе уморен и изпълнен с любов, като погледа на роднина, и Теса си помисли, че когато си бе представяла, че са братя, винаги си бе представяла, че Уил е по-големият, този, който се грижи за другия, а Джем е по-малкият, но всъщност бе доста по-сложно.

— Не знам — каза той. — Но си мисля, че играта, която е започнал Мортмейн, не е отскоро. По някакъв начин той знае къде ще ни отведат нашите проучвания и се подготвя за това, възнамерява да ни разтърси колкото е възможно по-силно. Иска да ни напомни за себе си и за могъществото си.

Теса потрепери.

— Нямам ни най-малка представа какво иска от мен, Джем — рече тя тихо. — Когато ми каза, че ме е създал, това сякаш означаваше, че със същата лекота може и да ме унищожи.

Топлата ръка на Джем я докосна.

— Никой не е в състояние да те унищожи — каза той меко. — Той те подценява. Видях как използва клона срещу автоматона.

— Не бе достатъчно. Ако не беше ангелът ми... — Теса попипа висулката на шията си. — Автоматонът го докосна и отскочи ужасен. И още нещо, което не разбирам. Той ме е закрилял и преди, помогна ми и този път, но понякога остава безучастен. Това е като мистерията с дарбата ми.

— Която, впрочем, не се наложи да използваш, за да се превъплътиш в Старкуедър. Той и сам нямаше нищо против да ни даде папката с делото на семейство Шейд.

— Слава богу — отвърна Теса. — Нямаше да ми е особено приятно, ако трябваше да го направя. Видя ми се доста неприятен и груб. Но ако са наложи... Тя извади нещо от джоба си и го вдигна; то просветна на матовата светлина в купето. — Копче — каза тя със задоволство. — Падна от маншета на ръкава му тази сутрин и аз го взех.

Джем се усмихна.

— Много съобразително, Теса. Можем само да се радваме, че дойде

с нас.

Той прекъсна изречението си, задавен от кашлица. Теса изплашено го погледна и дори Уил сякаш се пробуди от унинието си и го погледна изпитателно. Джем се закашля отново, притисна с ръка устата си, но когато я отдръпна, върху нея нямаше кръв. Теса видя как раменете на Уил се отпуснаха.

— Имах някаква прашинка в гърлото — увери ги Джем. Не изглеждаше болен, само много изморен, въпреки че изтощението още повече подчертаваше фините му черти.

— Пръстенът ти! — внезапно подскочи тя, когато си спомни, че той все още е на пръста й. Тя сложи копчето обратно в джоба си, след това свали пръстена на семейство Карстерс от пръста си. — Мислех да ти го върна — каза тя, слагайки сребърната халка върху дланта си — но съм забравила.

Той сплете пръсти с нейните. Независимо от асоциациите й за сняг и сиви небеса, ръката му бе изненадващо топла.

— Всичко е наред — каза той тихо. — Харесва ми начина, по който ти стои.

Тя усети, че бузите й пламват. Преди да отвърне нещо влакът изсвири пронизително. Разнесоха се викове, че вече са в Лондон, гара Кингс Крос. Влакът намали скоростта си, приближавайки перона. Глъчката се усили и се смеси със звука от спирачките на влака. Джем каза нещо, но думите му се изгубиха сред шума; сякаш искаше да ги предупреди за нещо, но Уил вече бе скочил на крака и протягаше ръка към дръжката на вратата. Отвори я широко и скочи навън. Ако не бе ловец на сенки, помисли си Теса, щеше да падне и да се нарани, но той се приземи с лекота. После започна да си проправя път през тълпата от носачи, пътници, знатни особи, пътуващи на север за уикенда с обемистите си куфари и ловджийски кучета, вестникарчета, джебчии, търговци на плодове и зеленчуци с техните колички и останалия поток от хора на голямата гара.

Джем също се бе изправил и вече протягаше ръка към вратата, но в този момент се обърна и погледна към Теса, видя изражението на лицето й, което ясно показваше, че ако той се втурне след Уил, тя няма да го последва. Погледна я отново, задържа погледа си върху нея, хлопна вратата и се тръшна на мястото срещу нея, за да изчака докато влака спре окончателно.

— Но Уил... — започна тя.

— Добре е — убедено каза той. — Знаеш го какъв е. Понякога просто иска да остане сам. Съмнявам се, че гори от нетърпение да разкаже за днешните ни преживявания на Шарлот и останалите. — И когато тя продължи да го гледа, той повтори нежно: — Уил може да се грижи за себе си, Теса.

Тя си спомни за вбесения му поглед, когато го бе заговорила, по -мрачен и от йоркширската пустош, останала зад тях. Надяваше се, че Джем не греши.

7

Проклятието