Принц с часовников механизъм

Теса промърмори нещо от рода на това, че вероятно го е наследила от баща си. Нетърпението бе направило гласа й дрезгав и тя едва успя да възпре Софи, която се бе втурнала да й носи ментов чай, като настоя, че се чувства изтощена и повече се нуждае от сън, отколкото от чай.

В момента, в който вратата се затвори зад гърба на Софи, Теса скочи на крака, измъкна се от нощницата си и скочи в роклята си, стягайки сама корсета си, доколкото й бе възможно и намятайки къс жакет върху роклята. Хвърли поглед към коридора, излезе от стаята си, тръгна към вратата на Джем и почука възможно най-тихо. В първия момент не се случи нищо и тя се притесни, да не би да е заспал, но след това вратата се отвори и на прага се появи Джем.

Бе го сварила да чете в леглото; беше бос, яката на ризата му бе отворена, а косата му бе възхитителен безпорядък от сребро. Имаше желание да протегне ръка и да я приглади. Той премигна срещу нея.

— Теса?

Без да каже нито дума, тя му подаде писмото. Той погледна нагоре и надолу по коридора, след това я покани с жест да влезе. Тя затвори вратата зад него, докато той се опитваше да разчете драсканиците на Магнус, преди да смачка хартията, която изпука в дланта му.

— Знаех си — каза той.

Сега Теса на свой ред премигна.

— Какво знаеше?

— Че не е обичайното изчезване — той седна върху леглото откъм страната на краката и нахлузи обувките си.

— Чувствах го. Тук — и той сложи ръка върху гърдите си. — Знаех си, че има нещо. Усещах го като сянка в душата си.

— Нали не мислиш, че може да се нарани?

— Да се нарани ли? Не знам. Постави се в ситуация, в която той би могъл да се почувства наранен — Джем се изправи. — Трябва да тръгвам.

— Искаш да кажеш „трябва да тръгваме”. Не смяташ да тръгнеш да го търсиш без мен, нали? — насмешливо го попита тя и когато той не отвърна нищо, додаде:

— Писмото е адресирано до мен, Джеймс. Не трябваше да ти го показвам.

Той притвори очи за момент, а когато ги отвори, устните му бяха изкривени в усмивка.

— Джеймс — каза той. — Само Уил ме нарича така.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Харесва ми звученето му върху устните ти.

Устни. Имаше нещо особено, изтънчено непристойно в тази дума, напомнящо целувка. То се носеше във въздуха между тях, докато стояха в нерешителност. Но това е Джем, смутено си помисли Теса. Не Уил, който можеше да я накара да се чувства така, сякаш бе прокарал пръсти по кожата й само като я гледаше.

— Имаш право — каза Джем, като се закашля. — Магнус нямаше да ти изпрати писмото, ако не предполагаше, че и ти ще участваш в търсенето на Уил. Може би смята, че способностите ти ще са от полза — той се обърна, тръгна към гардероба си и го отвори.

— Чакай ме в стаята си. Идвам веднага.

Теса не бе сигурна, че успя да кимне — смяташе, че го е направила

— в следващия момент бе отново в стаята си, облегната на вратата. Лицето й гореше, сякаш бе стояла твърде близо до огъня. Огледа се. Кога бе започнала да мисли за тази стая като за своя?

Това огромно внушително пространство с безбройните си прозорци и горящите с мека магическа светлина тънки свещи толкова не приличаше на малката кутийка, в която спеше в апартамента им в Ню Йорк, с локвичките от восък върху нощното й шкафче, оставени от нея, докато четеше по цели нощи на свещи и евтината дървена рамка на леглото с тънките му одеяла. През зимата стъклата, поставени зле, дрънчаха, когато задухаше вятър.

Тихо почукване я откъсна от унеса й, тя се обърна, отвори вратата и видя Джем, застанал на прага. Бе облечен в униформа на ловец на сенки — здрава, наподобяваща кожа връхна дреха и панталони, тежки обувки. Той доближи пръст до устните си и й даде знак да го последва.

Беше почти десет вечерта, предположи Теса, и магическата светлина гореше слабо. Тръгнаха по някакъв странен път от виещи се коридори, който не бе този, който използваха, за да стигнат до външната врата. Не след дълго с изненада установи, че са стигнали до някаква врата в дъното на дълъг коридор. Мястото, на което бяха застанали, бе заоблено и Теса предположи, че вероятно се намираха в една от готическите кули, разположени във всеки от ъглите на Института.

Джем отвори вратата и двамата влязоха вътре; след това я заключи и пусна ключа, който бе използвал, обратно в джоба си.

— Това е — каза той — стаята на Уил.

— Симпатична е — отвърна Теса. — Никога не съм идвала тук. Вече си мислех, че спи с главата надолу, като прилеп.

Джем се засмя и мина покрай нея, стигна до дървеното писалище и започна да тършува в нещата, които се намираха отгоре, а Теса се огледа. Сърцето й биеше бързо, сякаш бе видяла нещо, което не е искала да види