Принц с часовников механизъм

— някаква тайна, скрита част от Уил. Повтаряше си да не се държи глупаво, защото това е само стая, със същите тъмни и тежки мебели, както всички стаи в Института. Безпорядъкът бе пълен — постелки, изритани към краката на леглото; дрехи, нахвърляни върху облегалките на столовете; чаени чаши, пълни с някаква течност, стояха неприбрани и заплашваха да паднат от нощното шкафче. И много книги навсякъде — върху малките масички, върху леглото, на камари върху пода, в две редици върху полиците край стените. Докато Джем се ровеше във вещите, Теса се приближи до полиците и започна да разглежда заглавията.

Не бе изненадана, че повечето бяха художествена литература — романи и поезия. Имаше и няколко заглавия на езици, които не разбираше. Разпозна буквите на гръцката и латинската азбука. Имаше и книги с приказки, „Хиляда и една нощ", произведения на Джеймс Пейн, „Викарият от Булхамптън" на Антъни Тролъп, „Отчаяни средства"

на Томас Харди, няколко от Уилки Колинс — „Новата Магдалена" „Законът и жената", ”Две съдби”, новият роман на Жул Верн, озаглавен "Дете на бездната", който нямаше търпение да вземе в ръцете си. Тук бе и „Повест за два града“. Тя се пресегна с тъжна усмивка и я взе от лавицата. От нея върху пода се посипаха няколко листа хартия. Тя коленичи да ги вдигне и изстина. Мигновено разпозна почерка. Бе нейният.

Прелисти ги със свито гърло.

Скъпи Нат, прочете тя. Опитах се да се превъплътя днес, но не се получи. Бяха ми дали една монета, но тя не ми помогна. Или никога не бе принадлежала на човек, или способностите ми са намалели. Изобщо нямаше да ме е грижа, но те ме бичуваха — бичували ли са те някога досега? Не, разбира се, глупав въпрос. Чувството е такова, сякаш върху кожата ти са сложили огън на ивици. Срам ме е да си призная; но плаках, а знаеш колко мразя да плача... и Скъпи Нат, толкова ми липсваш днес, мислех си, че ще умра. Щом теб те няма, значи на земята няма някого, когото да го е грижа жива ли съм или не. Чувствам как се стопявам, как изчезвам в нищото, защото щом никого на света не го е грижа за теб, съществуваш ли тогава изобщо?

Това бяха писмата, които бе писала на брат си от Къщата на мрака, не се бе надявала, че Нат ще ги прочете, не се бе надявала, че някой изобщо ще ги прочете. Бяха по-скоро дневник, отколкото писма, единственото място, където би могла да излее ужаса, болката и страха си. Знаеше, че са били намерени, знаеше, че Шарлот ги е чела, но какво, за бога, търсеха в стаята на Уил,

скрити между страниците на книгата?

— Теса — обади се Джем. Тя бързо се обърна, пъхайки писмата в джоба на палтото си. Джем бе застанал до писалището, в ръката си държеше сребърен кинжал.

— В името на Ангела, това място е пълен боклучарник, не мислех, че ще го открия. — И той завъртя кинжала в ръцете си. — Уил не донесе много неща, когато дойде тук, това е едно от тях. Кинжалът, който баща му му е дал. Върху острието е изобразена чапла* — знакът на семейство Херондейл. Кинжалът е толкова силно свързан с Уил, че с негова помощ ще можем да го проследим.

* Негопд (англ.) — чапла.

— Бел. Прев.

Независимо от окуражителните думи той бе сбърчил вежди.

— Нещо не е наред ли? — попита Теса и се приближи до него.

— Намерих още нещо — каза той. — Уил бе този, който винаги купуваше лекарствата ми. Знаеше, че мразя да се занимавам с това, виждайки с каква охота долноземците ми ги продават и вземат парите... — гърдите му бързо се вдигаха и спускаха, сякаш когато говореше за тях, се изморяваше. — Давах му парите и край, той отиваше. Намерих една разписка за последната покупка. По всичко изглежда, че наркотикът. лекарството, не е струвало толкова, колкото си мислех.

— Смяташ, че Уил те е мамил? — изненада се тя. Уил може и да бе ужасен и груб, помисли си тя, но винаги бе смятала, че грубостта му има по-изтънчен вид, отколкото това. Че не е толкова дребнава. А и да причини това на Джем, на всички.