Принц с часовников механизъм

Той колебливо допря ръка до бузата й и обърна лицето й към себе си. Бе махнал ръкавицата си и кожата му докосваше нейната.

— Няма за какво да се извиняваш — каза той. — Беше брилянтна, Теса. Не направи нито една погрешна стъпка. — Усети лицето си горещо между студените му пръсти и се изненада. Уил ли казваше това? Уил, който й говореше на покрива, така, сякаш бе някакъв боклук?

— Обичаше брат си, нали? Видях лицето ти, когато ти говореше, и исках да го убия за това, че разби сърцето ти.

Ти разби сърцето ми, искаше да каже тя, но вместо това каза:

— Липсва ми, както на теб сестра ти. Въпреки че знам какъв е, ми липсва братът, който си мислех, че имам. Той бе единственото ми семейство.

— Институтът е семейството ти сега. — Гласът му бе невероятно нежен. Теса го погледна изумено. Нежността не бе нещо, което свързваше с Уил. Но тя се прояви в начина, по който докосна бузата й, в мекотата на гласа му, в очите му, когато я гледаше. Винаги си бе мечтала някое момче да я гледа така. Но и в най-смелите си мечти не си бе представяла, че ще бъде някой толкова красив като него. На лунната светлина линията на устата му изглеждаше съвършена, очите му зад маската бяха почти черни.

— Трябва да влизаме — каза тя с въздишка. Не искаше да влизат вътре. Искаше да стои тук, с Уил, сведен така над нея. Усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му. Тъмната му коса падаше над маската и влизаше в очите му, срещайки дългите му мигли. — Имаме

още съвсем малко време.

Тя пристъпи напред и се спъна в Уил, който я хвана. Застина, а след това ръцете й го обгърнаха и пръстите й сякаш от само себе си се сплетоха зад тила му. Лицето й се притискаше към шията му, усещаше меката му коса между пръстите си. Затвори очи, изключвайки света, от който й се виеше свят, светлините зад френските прозорци, блясъка на небето. Искаше да е тук с Уил, само те двамата, изолирани от външния свят, искаше да вдишва миризмата му, да усеща ударите на сърцето му, ритмични и силни като пулса на океана.

Усети как той си пое дъх.

— Тес? — каза той. — Тес, погледни ме.

Тя вдигна очи към него, бавно и някак неохотно, настръхнала от гняв и студ, а той не откъсваше поглед от нея, тъмните му сини очи гледаха разтревожено изпод гъстите ресници и в тях нямаше и следа от обичайната му резервираност и невъзмутима студенина. Бяха прозрачни като стъкло и пълни с копнеж. И дори повече от копнеж — нежност и отзивчивост, каквито не бе забелязвала у него и каквито не свързваше с Уил Херондейл. И това, повече от всичко друго, възпря протестите й, когато той вдигна ръце и започна да изважда фуркетите от косата й, един по един.

Това е лудост, помисли си тя, когато първите фуркети издрънчаха върху пода. Трябваше да бягат, да се спасяват от това място. Вместо това те продължаваха да стоят тук, безмълвни, а Уил метна встрани огърлицата от перли на Джесамин, сякаш бе някаква дрънкулка от стъкло. Дългата му тъмна и чуплива коса падаше върху раменете му и той провря ръката си в нейната. Тя го чу как издиша, сякаш от месец бе задържал дъха си и сега трябваше да го изпусне. Стоеше като хипнотизирана, докато той хвана косата й и я отметна зад едното й рамо, увивайки къдриците й около пръстите си.

— Моята Теса — каза той и този път тя не му каза, че не е неговата

Теса.

— Уил — прошепна тя, когато той вдигна ръце и раздели сплетените й зад шията му ръце. Смъкна ръкавиците й и те подобно на маската й и фуркетите, полетяха към каменния под. После свали маската си, хвърли я настрани и прокара ръце през влажната си черна коса, отмахвайки я от челото си. Долните ръбове на маската бяха оставили около скулите му белези като резки, но когато тя протегна ръце да ги докосне, той нежно взе ръцете й и ги върна обратно.

— Не — каза той. — Нека първо аз да те докосна. Исках...

Тя не каза „не”. Вместо това стоеше, разтворила широко очи, взряна в него, докато пръстите му докосваха слепоочията й, после скулите й, после очертаха контура на устните й, сякаш искаше да ги запечата в паметта си. Докосването му накара сърцето й да запърха като пеперуда в гърдите й. Очите му бяха все така вперени в нея, тъмни като дъното на океана, и в тях можеше да се прочете изумление