Принцеса с часовников механизъм

върху рамото на Уил, а после отново видя гладкото, красиво, нетрепващо

лице на ангела, хладните ръце, които я бяха задържали, докато падаше от

каретата на госпожа Блек към бушуващата вода на дъното на клисурата.

Демонът започна да я повдига от земята.

Теса си спомни своя сън.

Пое си дълбоко дъх. Дори не бе сигурна дали това, което се кани да

стори, е възможно, или е лудост. Докато Армарос я вдигаше, тя затвори

очи и умът й потърси ангела с часовников механизъм, потъна в него. За

миг се запрепъва през мрака, а после се озова в сивото междинно

положение, търсейки светлинката, искрата дух, живота...

И ето че го откри, внезапно лумнал лъч, по-ярък от всяка искра, която

бе виждала дотогава. Посегна към него, обви се около изпепеляващия

огън, който изгаряше кожата й. Изпищя...

И се превъплъти.

Бели пламъци се разляха по вените й и тя се стрелна нагоре. Бойното

й облекло се разкъса и падна, ярка светлина обгърна тялото й. Тя беше

огън. Падаща звезда. Ръцете на Армарос се откъснаха от тялото й...

съвършено безшумно той се стопи, изпепелен от небесния огън, който

бушуваше в Теса.

И ето че тя летеше... летеше нагоре. Не, издигаше се... растеше. Костите

й се обтегнаха и издължиха, като решетка, която някой разтягаше

настрани и нагоре до невъобразими размери. Кожата й, станала изведнъж

златна, се опъваше и разкъсваше, докато тя се източваше нагоре като

бобеното стъбло от старата приказка, и там, където се разкъсваше, от

раните бликваше златна кръв. Къдрици като стружки от нажежен до бяло

метал изскочиха от главата й и обградиха лицето й, а от гърба й се

показаха огромни криле, по-големи от крилете на която и да е птица.

Навярно би трябвало да е ужасена. Когато сведе поглед надолу, видя,

че ловците на сенки се взират в нея с широко отворена уста. Цялата стая

бе изпълнена с ослепителна светлина... светлина, която струеше от нея.

Беше се превърнала в Итуриел. Небесният огън на ангелите бушуваше в

нея, изгаряше костите й, пареше очите й. Ала тя изпитваше единствено

ледено спокойствие.

Сега беше висока над шест метра и стоеше очи в очи с Мортмейн,

който стискаше перилата на балкона, вцепенен от ужас. В края на

краищата, ангелът с часовников механизъм беше неговият подарък за

майка й. Едва ли някога си бе представял, че би могъл да бъде използван

по този начин.

— Не е възможно — изхриптя той. — Не е възможно...

— Ти плени един небесен ангел — каза Теса, но това не беше нейният

глас, а Итуриел, говорещ през нея. Гласът му отекна в тялото й като удар

на гонг и тя се зачуди някак мимоходом дали сърцето й бие... имаха ли

ангелите сърца? Щеше ли това да я убие? И да го стореше, щеше да си

струва. — Опита се да създадеш живот. Ала животът е привилегия на

Небето. И то не търпи някой да си присвоява неговите права.

Мортмейн се обърна, за да побегне, но беше бавен, бавен като всички

хора. Теса протегна ръка, ръката на Итуриел, и я сключи около него,

повдигайки го от земята. Допирът на ангела го изгори и той изпищя.

Гърчеше се, обгърнат от огън, докато тя затягаше хватката си, смазвайки

тялото му в пихтия от алена кръв и бели кости.

След това разтвори пръсти и тялото му се сгромоляса на земята

между автоматоните му. Последва мощен трус, съпроводен от

оглушително металическо скърцане, като от рухването на сграда, и

автоматоните започнаха да се свличат един по един на пода — нямаше

кой да им вдъхва живот сега, когато с техния Магистър бе свършено.

Градина от метални цветя, които увяхваха и умираха едно по едно, насред

която стояха ловците на сенки и се оглеждаха изумено.

И ето че Теса разбра, че все още има сърце, защото то подскочи в

гърдите й, ликуващо да ги види живи и в безопасност. Ала когато

протегна златни ръце към тях — едната бе поаленяла там, където кръвта

на Мортмейн се смесваше със златната кръв на Итуриел — те се

отдръпнаха от ослепителната светлина, която я обгръщаше.

„Не, не", искаше да каже тя, „никога не бих ви наранила" , но от устата й

не излизаха никакви думи. Не можеше да говори — огънят беше твърде

силен. Опита се да открие пътя обратно към себе си, да се превъплъти в

Теса, но се изгуби в бушуващите пламъци, сякаш бе пропаднала в сърцето

на слънцето. Агония от огън експлодира в нея и тя почувства, че пада,

докато ангелът с часовников механизъм се впиваше в гърлото й като

нажежено до червено въже. „Моля те", помисли си тя, ала всичко бе

погълнато от изпепеляващи пламъци и изгубвайки свяст, Теса потъна в

светлината.

22

Последната тръба

Защото докато не отекне гръмовно последната тръба,

душа може да се отдели от тялото,

но не и ние един от друг.

Алджърнън Чарлз Суинбърн, „Laus Veneris"

От непрогледна черна мъгла създания с часовников механизъм

протягаха хищни нокти към нея. Огън бушуваше във вените й и когато

сведе поглед надолу, Теса видя, че кожата й е напукана и покрита с